През цялото време, докато вечеряхме, се взирах в Гал; той беше решил да бъде приветлив, весел и приятен и аз не можах да открия и следа от озъбената усмивка, която бях видял на лицето му преди няколко часа. Едва не помислих, че съм сънувал цялата случка. Но когато на другия ден видях Хиларий и следите по гърба му, разбрах, че не е било никакъв сън. „Нищо“ — тази дума ме преследва и до днес.
Оттогава, докато бяхме в Мацелум, Гал и аз гледахме изобщо да не оставаме сами заедно. Разговаряхме винаги учтиво и никога не споменахме за случилото се на полянката.
Един месец по-късно се получи писмо от Евсебий: благородният Гал трябваше да отпътува за имението на покойната си майка в Ефес и да остане там, докато е угодно на императора. Гал бе едновременно и обнадежден, и унил: освобождаваха го от Мацелум, но той си оставаше затворник и изобщо не се споменаваше, че ще бъде обявен за цезар.
Гал се сбогува с приятелите си офицери на една вечеря, на която за моя изненада бях поканен и аз. Произнесе приятно слово, като обеща да си спомня за приятелите си, ако някога му бъде поверено да командува войска. Владиката Георгий му поднесе Светото писание на галилеяните в масивна сребърна обковка.
— Добре го изучавай, благородни Гале — рече той. — Извън църквата няма спасение. — Колко често съм чувал тези нагли думи!
Сбогуването ми с Гал на следния ден беше съвършено просто.
— Моли се за мене, братко, както аз се моля за теб.
— Ще се моля. Сбогом, Гале.
И се разделихме, както пътници, прекарали една нощ в някой хан, поемат всеки своя път на следния ден. След като Гал замина, плаках за последен път като дете. И все пак го мразех. Казват, че да опознаеш себе си, значи да опознаеш всичко човешко. И естествено никой не може да опознае себе си, защото човешката природа е необхватна: ние оставаме непознати дори на себе си.
На 1 юни 348 година, сякаш по някакво ново хрумване на двореца, владиката Георгий получи нареждане да ме изпрати в Константинопол. Вуйчо ми Юлиан беше в Египет, но неговата прислуга щеше да бъде на мое разположение. Щях да изучавам философия при Ецеболий, любимец на Констанций. За духовна кариера изобщо не ставаше дума и това ме зарадва, но никак не се понрави на владиката Георгий.
— Не мога да разбера защо благородният август е променил решението си. Той бе съвсем категоричен, когато беше тук.
— Може би иска да ме натовари с друга работа — отвърнах колебливо аз.
— Какво по-добро от това да служиш на Бога? — Владиката Георгий нямаше настроение. Атанасий още се намираше в Александрия и както изглеждаше, Георгий бе осъден да прекара останалата част от живота си в Кападокия. Той съвсем неохотно нареди да се извършат приготовленията за моето заминаване.
Един топъл мъглив ден се качих на колата, която щеше да ме отведе в Константинопол. Преди да потеглят конете, владиката Георгий ме запита дали съм върнал всичките томове от Плотин в библиотеката му, тъй като секретарят му докладвал, че един том липсвал. Заклех се, че съм върнал и последния том тази сутрин; това беше вярно — набързо си бях преписал някои пасажи. След това той ме благослови и ми подари Светото писание на галилеяните, но не в сребърна обковка, а подвързано с евтина кожа. Очевидно смяташе, че не ми е съдено да бъда цезар! Въпреки това му благодарих сърдечно и се сбогувах с него. Кочияшът размаха камшика и конете тръгнаха в тръс. За пръв път от шест години напусках пределите на Мацелум. Детството ми беше минало и още бях жив.
V
— Харесваш и Бакхилидовата поезия, така ли? Ти наистина имаш отличен вкус! Няма съмнение.
Бях толкова възхитен от ласкателствата на Ецеболий, че ако в този миг той би поискал като литературно упражнение да скоча от покрива на вуйчовата къща, щях да го направя с удоволствие, цитирайки някой подходящ пасаж от Хезиод, докато падам. Той ме изпитваше подробно за Хезиод, Омир, Херодот, Тукидит и Теогнид и аз бъбрех като маймуна. Седем часа наред той ме слуша да рецитирам хиляди стихове, които бях научил наизуст в Мацелум. Преструваше се на смаян.
— Знаех, че владиката Георгий е много начетен — каква завидна библиотека! Но никога не предполагах, че е толкова гениален учител.
Аз се усмихвах с глупава самодоволна усмивка и продължавах да говоря. Най-сетне езикът ми се бе развързал. Някои мислят, че оттогава не съм спирал да бърборя.