Като малък бях ходил в патрицианското училище, където Ецеболий ми беше учител. Така че бързо, започнахме оттам, докъдето бяхме стигнали, като че ли нищо не се беше променило освен това, че сега бях непохватен юноша с гъсто обрасла с мъх брадичка, който ставаше почти невидим по бузите и тук-таме с косъмчета по горната устна. Имах ужасен вид, но отказвах да се бръсна: „Аз ще ставам философ“ — казвах гордо и не исках нищо да чуя.
В Константинопол ме оставиха напълно свободен. Имах само една аудиенция с Евсебий. Казвам аудиенция, защото Евсебий не само управляваше от името на императора, но му и подражаваше. Дори се говореше на шега, че ако някой иска да издействува нещо, трябва да се обърне към Констанций, защото се смятало, че има известно влияние върху главния управител на двореца.
Евсебий ме прие в покоите си. Стана да ме поздрави (въпреки че бе втори след императора по власт, той беше само illustris и аз стоях по-високо от него по титла). Поздрави ме с нежното си детско гласче и ми даде знак да седна до него. Забелязах, че тлъстите му пръсти блестяха от диаманти и индийски рубини и цял миришеше на розово масло.
— Чувствува ли се удобно благородният Юлиан в къщата на вуйчо си?
— Да, напълно удобно.
— Сметнахме, че ще предпочетеш да живееш там, отколкото да се затвориш в двореца. Разбира се, ти си само на две крачки от двореца и се надяваме често да ни посещаваш. — Той се усмихна и на бузите му се появиха трапчинки.
Попитах кога ще се върне императорът.
— Не знаем, сега се намира в Низибис9. Има слух, че е възможно да влезе в решително сражение със Сапор. Но ти знаеш толкова, колкото и ние. — Той направи почтителен жест към мен. — Получаваме отлични доклади за учението ти. Ецеболий ни съобщава, че имаш необичайна за възрастта си ораторска дарба, макар че — ако мога така да се изразя — тя съвсем не е необичайна за вашето семейство.
Колкото и да бях изплашен, не можах да не се усмихна на преувеличението. Нито Констанций, нито Гал можеха да развият една теза или да произнесат горе-долу прилична реч.
— Ецеболий предлага да изучаваш и граматика с Никокъл, с което съм съгласен. Необходимо е човек да знае тези неща, особено човек, който може да достигне много високо положение.
Той замълча, за да ми даде време да оценя думите му. Докато словоохотливо изразявах възхищението си от Никокъл и голямото си влечение към граматиката, Евсебий ме наблюдаваше, като че ли бях актьор на сцена. Очевидно бе, че се интересува от мене. Гал го бе очаровал, но той не беше нито интелигентен, нито ловък — не представляваше никаква опасност. Евсебий би могъл да го води за носа, както водеше Констанций. Но какъв беше третият представител на династията, основана от Константин, какъв беше този още неоформен младеж с тук-таме набола брада, който говори прекалено бързо и използува десет цитата, където и един би бил достатъчен? Евсебий още не можеше да реши какво да прави с мен. И затова всячески се постарах да го убедя, че съм безвреден.
— Интересувам се от философия. Всъщност мечтата ми е да уча в Атина — фара на света. Бих искал да се посветя на литературата, на философията. „Хората търсят Бога и търсейки го, го намират“ — пише Ескил. Но, разбира се, ние познаваме Бога по начин, по който нашите предшественици не са могли да го познават. Исус дойде по особено благоволение да ни спаси. Той е подобен на Бог-отец, макар да не е от същата плът. И все пак е добре да се изучава старата философия. Да се обсъжда всичко, дори заблудите. Защото, както казва Еврипид: „Роб е онзи, който не може да изрази собствената си мисъл.“ А кой би искал да бъде роб, освен на разума? И все пак прекалената любов към разума може да се окаже опасен капан, защото, както казва Хораций: „Дори мъдрецът е глупак, ако дири благочестие повече, отколкото е необходимо.“
Със срам си спомням тогавашната си ужасна бъбривост. Толкова бях неуверен в себе си, че изобщо не правех лични разсъждения, а само декламирах цитати. В това наподобявах мнозина съвременни софисти, които по липса на собствени възгледи редят несвързано цитати на прочути мислители и се смятат мъдри като тях. Едно е да прибегнеш до някой цитат, за да изразиш образно мисълта си, а друго е да цитираш само за да покажеш отличната си памет. На седемнадесет години бях от най-лошия тип софисти. Може би това ми спаси живота. Накрая отегчих Евсебий, а ние никога не се боим от тези, които ни досаждат: общо взето, може да се предвиди какво ще направи един скучен човек. А когато знаеш предварително какво ще каже или извърши някой, няма място за разочарование. Уверен съм, че с тази среща спасих живота си, без сам да съзнавам това.