— Ще сторим всичко възможно да уведомим божествения август за желанието, похвалното желание на високоблагородния Юлиан, да учи при някой философ в Атина. Засега трябва да продължаваш учението си тук. Бихме препоръчали също — той тактично замълча, като погледна небрежно заметнатата ми тога и пръстите ми, не много добре измити от мастилото — да изучиш дворцовите обноски и обичаи. Ще ти изпратим Евтерий. Въпреки че е арменец, той добре познава церемониала. Евтерий ще те занимава с тънкостите на дворцовия етикет два пъти, не, по-добре три пъти седмично.
Евсебий звънна с едно изящно сребърно звънче. На вратата се появи позната фигура — старият ми учител Мардоний. Не изглеждаше променен от деня, в който преди шест години ни каза сбогом пред двореца на владиката. Прегърнахме се сърдечно.
Евсебий ни гледаше благосклонно.
— Мардоний е дясната ми ръка. Той е началник на моята канцелария. Изтъкнат елинист, верен поданик и християнин с безупречна вяра. — Евсебий говореше, сякаш произнасяше надгробно слово. — Той ще те изпрати до вратите. Сега ще помоля да ме извиниш, благородни Юлиане, но имам заседание в консисторията.
Той стана. Разменихме си поздрави. Преди да се оттегли, той настоятелно ме подкани да му се обаждам по всяко време, когато пожелая.
Когато Мардоний и аз останахме сами, казах весело:
— Сигурно не ти е минавало и през ум, че ще ме видиш жив още веднъж.
Това бяха най-неподходящите думи, които можех да кажа. Горкият Мардоний побледня като платно:
— Не тук — прошепна той. — В двореца всичко се подслушва. Ела!
Заговорихме за незначителни неща и той ме поведе по мраморните коридори към главния вход на двореца. Когато минахме през външните врати и стражите ни поздравиха, за миг усетих възбуда, която отсъствуваше у този Юлиан, когото Евсебий току-що бе видял.
Слугите ми ме чакаха под аркадата от другата страна на площада. Дадох им знак да останат там, където бяха. Мардоний беше кратък.
— Няма да мога да те видя втори път. Помолих Евсебий да те занимавам с дворцовия церемониал, но той не се съгласи. Даде да се разбере, че не трябва да те виждам.
— Какъв е онзи, за когото той ми говореше, арменецът?
— Евтерий не е лош човек. Ще ти се хареса. Не вярвам да го изпращат, за да те подведе и злепостави. Естествено той редовно ще докладва за тебе. Винаги трябва да внимаваш какво говориш. Никога не критикувай императора.
— Това вече зная, Мардоний. — Не можех да не се усмихна. Говореше по същия начин както преди. — Все пак останах жив до днес.
— Но това е Константинопол, не Мацелум. Това е константинополският дворец. Място, което… което… никой не може да опише!
— Дори Омир? — закачих го аз.
Бледа усмивка се появи на лицето му.
— Омир никога не е срещал такава злост и поквара.
— Какво ще правят с мене?
— Императорът не е решил още.
— Евсебий ли ще вземе решението?
— Възможно е. Поддържай добри отношения с него. Показвай се безвреден.
— Не е толкова трудно.
— Чакай! — Изведнъж Мардоний стана пак същият. — Случайно четох едно от съчиненията ти — „Александър Велики в Египет“. Прекалено многословие… Също неверен цитат. От „Одисеята“, 16: 187. „Не Бог съм аз. Защо на безсмъртните ме оприличаваш?“ Употребил си глагол със значение „поставям измежду“ вместо „оприличавам“.
Стана ми срамно, когато Мардоний ми посочи грешката. Смирено се извиних. Бях изненадан, че всяко мое ученическо упражнение се пазеше в канцеларията на двореца.
— По такива неща ще решат какво да правят с тебе: да те издигнат или да те премахнат. — Мардоний се намръщи. От слънцето стотиците бръчки по лицето му внезапно заприличаха на гъста паяжина. — Внимавай. Никому не се доверявай. — И той бързо влезе в двореца.
Останах до края на годината в Константинопол. Имах достатъчен доход, наследен от баба ми, която почина онова лято. Позволиха ми да я видя преди смъртта й, но тя не ме позна. Говореше несвързано и трепереше — беше се парализирала; понякога се разтреперваше толкова силно, че трябваше да я привързват към леглото. Когато си тръгнах, тя ме целуна, като мърмореше: „Сладкият ми, милият ми.“