За да бъдат сигурни, че няма да ги измамя, наредиха на Ецеболий да ме придружи.
Двамата пристигнахме в Никомедия през февруари 349 година. Тази зима прекарах много приятно: посещавах лекции, слушах споровете на ловки софисти, срещах се с мои връстници; впрочем последното невинаги беше лесно, защото присъствието ми ги плашеше, а аз не знаех как да се държа с тях.
В града се говореше много за Либаний. Аз обаче го видях само веднъж. Заобиколен беше от тълпа ученици под една от колонадите, близо до школата на Траян. Либаний бе мургав, красив мъж. Ецеболий ми го посочи, като каза мрачно:
— Кой друг би подражавал на Сократ във всичко освен в мъдростта му?
— Толкова ли е лош?
— Вечно предизвиква скандали. Не стига това, ами е и слаб в реториката. Дори не се е научил да говори правилно. Просто дрънка.
— Но пише превъзходно.
— Отде знаеш? — Ецеболий ме погледна остро.
— Аз… Чух от другите. Те много говорят за него.
До ден-днешен Ецеболий не знае, че плащах, за да записват лекциите на Либаний с бързопис. Въпреки че бяха предупредили Либаний да не се среща с мен, той тайно ми изпрати един препис от лекциите, за което му платих щедро.
— Либаний може само да развращава — рече Ецеболий, — стилът му далеч не може да се вземе за образец. При това презира нашата вяра. Той е нечестив.
Приск: Типично за Ецеболий, нали? Разбира се, когато Юлиан стана император, Ецеболий прегърна елинизма. А когато Валентиниан и Валент станаха императори, той се просна на стъпалата на църквата „Светите апостоли“, като викаше: „Тъпчете ме! Аз съм като солта, която е загубила вкуса си!“ Често съм се питал дали някой наистина е стъпил върху него. На драго сърце бих го сторил. Промени си вярата пет пъти в течение на тридесет години и почина на преклонна възраст, почитан от всички. Ако животът му съдържа поука, просто не мога да я проумея.
Спомням си онази история за теб и сенаторската дъщеря. Вярна ли беше? Подозирах, че обичаш жените, по онова време, разбира се.
Либаний: Не ще зарадвам Приск с отговор. Ще потуля и Юлиановата бележка за тази забравена история. Защо да се ровим безполезно в миналото? Знаех, че някаква клюка, горе-долу подобна на тази история, се разпространяваше за мен, но за пръв път я срещам с цялата й злоба. До какво не прибягват завистливите софисти, за да хвърлят петно върху едно добро име! Нямаше никаква дъщеря на сенатор или поне нямаше такава случка, каквато се описва. Цялата история е глупава измислица. Преди всичко, ако императорът ме беше отстранил поради това, защо от двореца ме извикаха да се върна в Константинопол през 353 г.? Върнах се в столицата и останах там няколко години, преди да се установя в Антиохия.
Много повече ме дразни забележката на Ецеболий за моята „шеговитост“. И тъкмо той да каже това! Винаги съм се стремял към сериозен стил — според някои дори прекалено сериозен, — само тук-там освежен с хумор. Освен това, ако съм толкова лош стилист, както казва той, защо съм най-подражаваният от живите писатели? Тогава дори един член от императорското семейство плати да записват лекциите ми. Между другото Юлиан твърди, че ми е платил за лекциите, но това не е вярно. Всъщност той плати на един от моите ученици, който имаше записки от всичките ми лекции. Той нае и бързописец да записва разговорите ми. Лично аз никога не съм взел нито пара от него. Колко се изопачава истината понякога.
Като мисля сега за онези дни, вижда ми се като да съм вървял право към съдбата си: срещал съм един след друг хора, всеки от които като че ли е бил избран нарочно да бъде мой учител. За момента обаче аз изпитвах единствено приятното чувство на свобода, нищо повече. Така или иначе съдбата ми постепенно се определяше и всеки мъдър човек, когото срещах, беше само нова брънка във веригата, която води до крайното откровение, така хубаво описано от Плотин като „бягство на самотния към Самотния“.
В Никомедия изковах ново важно звено. Както повечето университетски градове Никомедия има една баня, където се събират студентите. Обикновено студентската баня е най-евтината, макар че има и изключения, тъй като студентите имат странни вкусове и когато решат, че тази или онази баня или кръчма, или колонада са мястото, където искат да се срещат, изобщо не мислят за цената или удобствата.
Много ми се искаше да отида в баните сам и да се смеся с учениците — мои връстници, — но Ецеболий винаги ме придружаваше. „Нареждане на Евсебий“ — казваше той, когато влизахме в баните и двамата стражи ни следваха по петите, сякаш бяхме крадци на пазара. Дори в калудариума потящите се стражи стояха от двете ми страни и Ецеболий следеше някой да не ме заговори, без да се обърне първо към него. Затова и студентите, които исках да срещна, ме отбягваха.