Една заран Ецеболий се събуди с треска.
— Ще трябва да лежа и само страданието ще ми бъде другар — рече той, като тракаше със зъби.
Изразих съжалението си и след това, безкрайно щастлив, се запътих към баните. Стражите ми обещаха, че като влезем вътре, няма да ме следят отблизо; и те разбираха колко много искам да остана неизвестен. Тогава това още беше възможно, тъй като никой не ме познаваше в Никомедия: никога не отивах на агората и когато посещавах някоя лекция, винаги влизах последен и сядах на края.
Студентите посещаваха баните сутрин, когато е най-евтино. Малко преди пладне се наредих на опашката и последвах тълпата в съблекалнята. Стражите ми, които се преструваха на войници, пуснати в отпуска, стояха на единия край на залата, докато аз се събличах на другия. Доколкото можах да разбера, никой не ме позна. Тъй като денят беше топъл, излязох на палестрата. Тук се упражняваха и състезаваха онези, които имаха склонност към атлетика. Минах покрай неизбежната група старци, които седят на сянка и зяпат, и се насочих към една оживена група, седнала на слънце на една пейка. Никой не ми обърна внимание, когато седнах до тях.
— И ти взе парите?
— Взех ги. Всички ги взехме, около стотина души бяхме.
— И какво стана после?
— Въобще не стъпихме на лекциите му.
— Ядоса ли се?
— Естествено.
— Но се вбеси още повече, когато…
— … когато всички се върнахме при Либаний!
Смееха се на една забавна история, която по онова време се разправяше навсякъде. Около една година след пристигането си в Никомедия Либаний бързо станал най-известният ретор в града. Естествено това вбесило съперниците му софисти и един от тях се опитал да подкупи Либаниевите ученици. Но те взели парите и продължили да посещават лекциите на Либаний. Шегата била чудесна, обаче разяреният ретор се обърнал към свой приятел в съда, който наредил да арестуват Либаний по някакво лъжливо обвинение. За щастие той скоро бил освободен.
Либаний: Оттогава се породи интересът ми към изменения в наказателните закони. В течение на годините писах доста по този въпрос и имам известни доказателства, че съм започнал да пробуждам съвестта на Изтока. Поне управниците ни сега имат представа за ужасните условия, при които се държат затворниците. Не знаех какво представляват нашите затвори, докато не затвориха самия мен. Но да се направят промени е трудно. Въпреки всички доказателства за противното не смятам, че хората са жестоки по природа; обаче те се страхуват от каквито и да било промени. Но ето че се отклонявам от предмета.
Дали това не се дължи на възрастта?
Вчера имах извънредно интересен разговор на тази тема с един стар приятел и колега. Запитах го защо днес, когато говоря пред сената в Антиохия, сенаторите кашлят и разговарят помежду си. Зная, че не съм голям оратор, но в края на краищата това, което имам да кажа, и начинът, по който го казвам — това не е нескромност от моя страна, — очевидно представлява интерес за света. Аз съм най-именитият жив автор на гръцка проза. В качеството си на квестор съм представител на града си. Защо тогава хората престават да слушат, когато започна да говоря? И защо, когато сенатът завърши заседанието си и аз се опитвам да заговоря някои сенатори и магистрати под аркадите, те си тръгват посред изречението ми, като се извиняват, че имат среща с някого, макар да е явно, че нямат никаква среща?
— Защото, скъпи приятелю, ти сам пожела да чуеш истината, не забравяй това, станал си скучен.
Бях смаян. Естествено като ретор човек понякога като че ли не разговаря, а по-скоро поучава, но това е слабост на повечето ни общественици.
— И все пак аз мисля, че това, което казвам — започнах аз, — представлява интерес…
— Да, винаги представлява интерес…
— … а не начинът, по който го казвам. Може би се изразявам прекалено точно…
— Прекалено си сериозен.
— Никой не може да бъде прекалено сериозен, когато се касае за важни дела.
— Очевидно антиохийците са на различно мнение.
Разделихме се. Цял ден мислех за това, което моят събрат ми каза. Толкова ли съм остарял? Загубил ли съм способността си да разяснявам и убеждавам? Действително ли съм сериозен? Съблазнява ме мисълта да си напиша сам един панегирик, да обясня сериозния си тон. Трябва да сторя нещо… Но като дращя тези съвсем лични забележки на гърба на Юлиановите мемоари, не давам отговор на този въпрос.