Както си седях на пейката, доволен, че никой не ме позна, и се радвах на слънцето, един мургав човек се доближи, взря се и рече:
— Мацелум?
Най-напред ми стана неприятно, че са ме познали, но се зарадвах, когато разбрах, че младият човек, който ме заговори, е Орибазий. След малко ние вече разговаряхме, като че ли сме се познавали цял живот. Влязохме в баните заедно. Докато взаимно си изтривахме маслото в кръглата зала, Орибазий ми каза, че напускал двореца.
— За да практикуваш частно ли?
— По семейни причини. Баща ми почина. Сега трябва да се върна в Пергам да уредя наследството.
— Как ме позна? Има две години, откак се срещнахме.
— Винаги запомням лица, особено от царски род.
Дадох му знак да говори по-тихо. Тъкмо срещу нас двама младежи надаваха ухо да чуят разговора ни.
— Освен това тази ужасна брада те издава.
— Още не е напълно пораснала — казах аз, като я подръпнах натъжено.
— Всички в Никомедия знаят, че благородният Юлиан иска да си пусне брада като на философ.
— На моите години човек още може да се надява, че ще му порасне брада.
След като се изкъпахме в студения басейн, отидохме в тепидариума, където неколкостотин студенти разговаряха на висок глас, пееха, от време на време се сборичкваха; това много дразнеше прислужниците на банята: те бързо притичваха и нанасяйки с ключовете си удари по главите на младежите, спираха борбата.
Орибазий лесно ме придума да го посетя в Пергам.
— Имам голяма къща в града и никой не живее в нея. Там може да срещнеш и Едезий…
И аз като всички останали се възхищавах от Едезий. Той бе най-известният философ в Пергам, учител на Максим и Приск, също приятел на покойния Ямблих.
— Пергам ще ти хареса. Имаме хиляди софисти, по цял ден спорят. Дори имаме една жена софист.
— Жена ли?
— Да, може би е жена. Носят се слухове, че била богиня. Трябва да я питаш, тъй като тя сама пусна слуха. Така или иначе, тя чете лекции по философия, прави магии, предсказва бъдещето. Ще ти хареса.
— Но на теб не ти харесва, нали?
— На теб ще ти хареса.
В този миг от калдариума излязоха двама младежи и се приближиха към нас. Единият бе висок и добре сложен, със сериозен вид. Другият бе слаб и нисък, с присвити усмихнати устни и пъргави черни очи. Сърцето ми се сви — бяха ме познали. Нисичкият се представи:
— Григорий от Назианзус, благородни Юлиане. Приятелят ми се казва Василий. И двамата сме от Кападокия. Видяхме те в деня, в който божественият август дойде в Мацелум. Бяхме сред тълпата.
— Учите ли тук?
— Не. На път сме за Константинопол, ще учим при Никокъл. Но Василий искаше да спрем тук, за да чуем лекциите на нечестивия Либаний.
— Либаний не е християнин, но е най-добрият учител по реторика в Никомедия — възрази Василий меко.
— Василий не е като нас, благородни Юлиане — рече Григорий. — Проявява прекалена търпимост.
Мен ми беше по-приятен Василий, отколкото Григорий може би поради самонадеяното му „ние“. Григорий е бил винаги много раболепен. Но по-късно той ми хареса и днес тримата сме приятели въпреки верските различия. Те бяха забавна компания и аз с удоволствие си спомням деня, когато се срещнахме — тогава бях ученик измежду учениците и нямах настойник, който да подслушва разговора ни. Когато дойде време да напуснем баните, обещах на Орибазий, че ще намеря начин да го посетя в Пергам. Междувременно Григорий и Василий се съгласиха да дойдат на вечеря. Те бяха този тип хора, които Ецеболий би одобрил: благочестиви галилеяни, които не се интересуват от политика. Но инстинктивно чувствувах, че Орибазий ще разтревожи Ецеболий. Прекарал бе известно време в двора, движил се бе във висши среди, богат и светски човек — с една дума, най-неподходяща компания за един изолиран от света член на императорското семейство. Засега реших да пазя връзката си с Орибазий в тайна, нещо, което се оказа много разумна постъпка от моя страна.
През януари 350 г. Ецеболий и аз получихме разрешение да заминем за Пергам. Изминахме триста мили в страшен студ. Докато яздехме, аз гледах как в ледения въздух дъхът ни образува облачета и си мислех, че сигурно един поход в Германия или Скития би бил подобен на това пътуване — пустош, докъдето ти стига окото, замръзнали пътища, мрачно небе дори по пладне и само оръжията на войниците зад мен подрънкват сред тишината. Започнах да мечтая за походи — това бе странно, защото по онова време рядко мислех за нещо друго освен за философия и религия. Предполагам, че съм роден за войник и само обстоятелствата ме направиха философ.