В Пергам Ецеболий настоя да се настаним в двореца на гръцките царе, който бе оставен на мое разположение. Но когато префектът на града, който ни посрещна най-почтително на градските врати, намекна, че ще трябва да платим за поддържането на двореца, Ецеболий се съгласи да бъдем гости на Орибазий, който също бе дошъл да ни посрещне на градските врати, преструваше се, че не ме познава, но като бивш придворен лекар изрази веднага готовността си да настани братовчеда на императора в своя дом. По това време Орибазий беше далеч по-богат от мен и често, когато бях затруднен, ми даваше пари назаем. Бяхме като братя.
Орибазий изпитваше голямо удоволствие да ме развежда из града. Той знаеше, че се интересувам от храмове (въпреки че още не се бях осъзнал като елинист). Няколко дни обикаляхме запуснатите храмове на акропола и отвъд реката Селинос, която разделя града. Още тогава ме порази тъжният вид на запустелите някога свети места, където се виждаха само паяци и скорпиони. Единствено се поддържаше храмът на Асклепий, и то защото асклепионът е център на интелектуалния живот на града. Той представлява обширно заградено пространство с градини и аркади, където са разположени театърът, библиотеката, гимнастическата школа и естествено самият храм на бога. Повечето от сградите са отпреди два века, когато архитектурата е била в разцвета си.
Различните дворове са винаги изпълнени с младежи. Реторите седят под аркадите и разговарят всеки със своите ученици. За съжаление, когато дойдохме до мястото, където обикновено седял Едезий, ни казаха, че бил болен.
— Та той вече минава седемдесетте — обърна се към нас един раздърпан младеж, облечен като неоциник. — Защо не отидете на лекциите на Прусий. Той е човекът на бъдещето. Наистина отличен ретор. Ще ви заведа при него.
Но Орибазий не се поддаде на уловката на младежа. Поклонникът на Прусий ни изруга приятелски и ни остави на мира. Тръгнахме обратно към агората.
— Така живеят учениците тук, в Пергам. Плащат им за всеки нов ученик, когото спечелят за своя ретор.
Когато минавахме през тясната уличка зад стария театър, Орибазий ми посочи една малка къщичка:
— Тук живее Едезий.
Изпратих един от стражите да попита дали ще ни приеме философът. След продължително чакане една пълна жена с хубава сива брада и щръкнали мустачки се появи на вратата.
— Никого не приема — отсече тя направо.
— А кога ще може да ни приеме?
— Вероятно никога — каза тя и затвори вратата.
Орибазий се засмя.
— Жена му. Характерът й не е толкова приятен, колкото видът й.
— Но аз непременно искам да го срещна.
— Ще уредим някак една среща. Впрочем за тази вечер съм ти приготвил нещо съвсем необикновено.
Необикновеното беше Созипатра, жената философ. По това време тя беше към четиридесетте, но изглеждаше значително по-млада. Бе висока и макар и малко пълна, беше младолика и хубавичка.
Когато влязохме в дома й, Созипатра се обърна най-напред към мен, сякаш знаеше кой съм, без никой да й каже:
— Благородни Юлиане, добре дошъл в моя дом. Също и ти, Ецеболий. Орибазий, баща ти те поздравява.
Орибазий, разбира се, се стресна: баща му беше починал преди три месеца. Но Созипатра продължи най-сериозно:
— Тъкмо говорих с него преди малко. Добре е. Застанал е в третия свод на Хелиос под ъгъл сто и осемдесет градуса към светлината. Съветва те да продадеш чифлика в Галатия. Не този с кедровата горичка, другия с каменната къща. Заповядай, високоблагородни Юлиане. Днес ти отиде да посетиш Едезий, но жена му те изгони. Въпреки това моят стар приятел ще се срещне с тебе след няколко дни. В момента той е болен, но ще се оправи. Ще живее още четири години. Свят човек е той, добър човек.
Останах изумен от думите й. Държейки ме за ръка, тя ме въведе в една трапезария, чиито стени бяха изрисувани със сцени от мистериите на Деметра. За нас имаше лежанки, а за нея стол. Роби събуха сандалите ни и ни измиха краката. След това се настанихме около масата. През всичкото време Созипатра продължаваше да говори с тъй мелодичен глас, че направи приятно впечатление дори на Ецеболий, комуто идеята за това посещение не се нравеше особено много.