— Наистина ли се явяват? — Аз бях смаян.
— Актьори от театъра — измърмори Орибазий, — майсторски подготвени, игра със светлини…
Созипатра се усмихна:
— Орибазий! Не ти прилича! Какво би казал баща ти?
— Нямам понятие. В последно време ти го срещаш по-често от мене.
Созипатра се направи, че не чу думите му, и се обърна към мене:
— Максим не е измамник. Ако беше такъв, аз щях ма го изоблича още преди години. Разбира се, хората се съмняват в способностите му. Това е съвсем естествено. Никога не трябва да се вярва сляпо в каквото и да е. Но когато говори с боговете…
— Той им говори, но дали действително те му отговарят? Това е по-важно — обади се Ецеболий.
— Отговарят му. Аз самата присъствувах веднъж, когато в Ефес една група неверници проявиха съмнение, точно както ти сега.
— Да не вярва човек в Максим, не означава, че е безбожник… — Ецеболий започваше да се дразни.
Созипатра го прекъсна и продължи:
— Максим ни покани същата нощ в храма на Хеката. Храмът не се използува от години. Това е една най-обикновена сграда с бронзова статуя на богинята и нищо друго, така че той нямаше как да… подготви някакво чудо. — Тя погледна остро Орибазий. — Когато се събрахме всички, Максим се обърна към статуята и рече: „Богиньо, дай знак на тези неверници за твоята сила.“ За миг настана мълчание. След това бронзовият факел, който тя държеше в ръцете си, пламна.
— Нефт — рече Орибазий.
— Трябва да отида в Ефес — рекох аз.
— Но това не беше всичко. Статуята ни се усмихна. Бронзовото лице се усмихна. След това Хеката се изсмя. Никога не бях чувала такъв смях! Като че ли цялото небе ни се подиграваше, докато бягахме навън.
Созипатра се обърна към Ецеболий:
— Той няма друг избор. Животът му започва в Ефес.
На следния ден ми съобщиха, че Едезий щял да ме приеме. Заварих го на легло: брадатата му жена седеше до него. Едезий беше дребен човек. Някога е бил пълен, но сега бе изтощен от старост и болест и кожата му бе сбръчкана и увиснала. Трудно можеше човек да повярва, че този слаб старец някога е бил ученик на Ямблих и че е присъствувал, когато Ямблих чрез заклинания е призовал двама божествени младежи да се появят пред него и те действително излезли от блатото под скалата при Гадара. Но въпреки крехкото си здраве той бе бодър и ни посрещна много любезно.
— Созипатра ми каза, че имаш дарба за философия.
— Ако страстният ми интерес към философията може да се нарече дарба.
— Защо не? Страстта към познанието е дар от боговете. Тя ми съобщи също, че възнамеряваш да отидеш в Ефес.
— Само ако не мога да уча при теб.
— Късно е за това — въздъхна той. — Както виждаш, нямам добро здраве. Созипатра ми дава още четири години. Но аз се съмнявам, че ще живея и толкова. Във всеки случай Максим ще ти хареса повече. Той бе мой ученик, най-добрият ми ученик след Приск от Атина. Вярно е, че Максим предпочита нагледните доказателства на мистериите пред доводите на книгите. Но пътищата към истината са много. И както казва Созипатра, той е избран от съдбата да бъде твой учител. Просто така е предопределено.
Приск: Ясно е, че е имало заговор. Всички са замесени в него. По-късно Максим почти призна това: „Открай време знаех, че съм най-подходящият учител за Юлиан. Естествено никога не ми е минавало през ум, че той може да стане император.“ Не му е минавало през ум ли? Та нали той му внуши тази мисъл. „Виждах го просто като душа, която търси спасение, която единствено аз можех да спася.“ Максим убедил Созипатра и Едезий да го препоръчат на Юлиан, което те сторили. Наистина каква безподобна банда бяха! С изключение на Едезий никой от тях не беше философ.
Доколкото разбирам, по онова време Юлиан е бил изключително интелигентен младеж, който е можел да бъде „спечелен“ за истинската философия. В края на краищата той обичаше учението, умееше да води спор. Ако беше получил подходящо образование, можеше да стане втори Порфирий, или не бе имал нещастната съдба да се роди в императорска фамилия — втори Марк Аврелий. Но Максим го хвана пръв и се възползува от единствения му недостатък: копнежа му по смътното, непонятното, непроницаемото, копнеж, който е в основата си азиатски. Безспорно това не е гръцка черта, въпреки че и ние, гърците, днес вече сме в значителен интелектуален упадък. Знаеш ли, че поради многото чужденци, които учат в Атина, гърците вече не говорят чистия атически език, а някакъв особен неточен и груб диалект. И все пак въпреки варварството, което бавно затъмнява „фара на света“, ние, атиняните, все още се гордеем с това, че виждаме нещата в истинския им вид. Покажи ни един камък, и ние виждаме камък, не вселената. Но като мнозина други хора на нашето време горкият Юлиан искаше да вярва, че човешкият живот има много по-дълбок смисъл, отколкото има всъщност. Той страдаше от болестта на нашия век. Желанието ни да не изчезнем напълно е толкова силно, че си устройваме какви ли не магьоснически фокуси едни на други, само и само да забравим горчивата истина, която скрито съзнаваме: нашата съдба е небитието. Ако Максим не ни беше откраднал Юлиан, владиците щяха да го грабнат. Уверен съм в това. В основата си той бе заблуден християнски мистик.