— Дал ли е повод за това?
Орибазий вдигна рамене:
— Ако го убият, хората ще измислят безброй много причини, поради които императорът е трябвало да го екзекутира, и ще решат, че той е постъпил правилно. Ако пък го направят цезар, те ще кажат, че винаги са знаели, че такава мъдрост и вярност ще бъдат възнаградени.
— Ако Гал умре… — Изтръпнах при тази мисъл.
— Но ти не влизаш в политическите им сметки.
— От самото ми раждане животът ми има политическо значение и аз не мога да променя това. Първо Гал, а после идва моят ред.
— Мен ми се струва, че най-малко тебе, философа от царски род, те грози такава опасност.
— Никой не може да се чувствува сигурен.
Тази нощ усетих студ, както никога преди или по-късно. Не знаех какво щях да правя без Орибазий. Първият ми и най-добър приятел, когото съм имал. Все още ми е най-добрият приятел и тук, в Персия, много ми липсва. Орибазий винаги ми е бил полезен, защото умее да научава онова, което аз нямам начин да науча, тъй като хората никога не говорят откровено пред владетелите. А Орибазий може да накара всекиго да му се довери. Това изкуство е научил от лекарската си практика. Умее да предразполага хората към откровеност.
Един ден след пристигането ни в Ефес Орибазий направи пълен доклад за живота на Гал в града.
— Боят се от него. Но му се възхищават.
— От красотата му? — запитах аз неволно. Та нали цялото си детство бях прекарал, заслепен от това красиво същество.
— Доста щедро я дарява на съпругите на местните магистрати.
— Напълно естествено.
— Считат, че е умен.
— Хитър е.
— Добре осведомен политически, крайно честолюбив…
— И все пак не го обичат, боят се от него. Защо?
— Има лош нрав, понякога проявява склонност към насилие.
— Да.
Спомних си случката в кедровата горичка при Мацелум.
— Хората се боят от него, но не знаят защо.
— Горкият Гал. — Наистина го съжалявах. — А какво говорят за мене?
— Искат да си обръснеш брадата.
— Мислех, че напоследък тя придоби приличен вид. Малко наподобява брадата на император Адриан. — Нежно погалих гъсто обрасналата си брада. Единствено цветът й не ми харесваше! Тя беше дори по-светла от русата ми коса. За да изглежда по-тъмна и по-лъскава, понякога я мажех с масло. А днес, когато косата ми започна да побелява, брадата ми потъмня и видът й напълно ме задоволява, но никому другиму не се харесва.
— Чудят се какво си намислил да правиш.
— Какво съм намислил да правя ли? Струва ми се, че всичко е съвсем ясно: да уча философия.
— Всички тук сме гърци. — Орибазий се усмихна. Той наистина имаше вид на грък. — Никога не приемаме, че нещата са такива, каквито изглеждат.
— Е, какво, не се готвя да съборя държавата — рекох аз мрачно. — Единственият ми заговор е да спася живота си.
Въпреки всичко Ецеболий хареса Орибазий.
— Всъщност ние нарушаваме разпоредбите на Евсебий. Той определи точния брой на свитата ти и не предвиди лекар.
— Но Орибазий не е какъв да е лекар.
— Напълно съм съгласен, излекува ме от треската ми и прогони „жестокия слуга на болката“…
— Освен това има преимуществото, че е по-богат от мене. Помага ми да си плащам сметките.
— Вярно е. Тъжна истина.
Ецеболий е здравомислещ човек и уважава парите; поради това успях да задържа Орибазий при себе си.
Минаха доста дни, преди да можем да се срещнем с Максим. Той се бе уединил и се бе отдал на общуване с боговете. Но жена му ежедневно ни осведомяваше за него.
Най-после на осмия ден, около един час след изгрев-слънце, един роб дойде да ни съобщи, че ще бъде чест за Максим да ни приеме този следобед. Успях да убедя Ецеболий да ме остави да го посетя сам. След дълъг спор той се съгласи, но при условие, че след това напиша тъжен отчет за целия ни разговор.
Максим живееше в скромна къща в подножието на планината Пион, недалеч от театъра, който е издълбан в самия склон. Стражите ми останаха пред вратата. Един прислужник ме въведе в някаква вътрешна стая, където ме посрещна слаба, неспокойна жена.
— Аз съм Плацидия, съпругата на Максим. — Тя пусна наметалото ми, чийто край бе целунала. — Така съжалявахме, че мъжът ми не можеше да те приеме по-рано, но той бе в подземния свят, при богинята Кибела. — Тя даде знак на един роб, пое от ръцете му запаления факел и ми го подаде. — Мъжът ми е още долу в мрака. Иска да го посетиш там.