Взех факела и последвах Плацидия в една стая, където вместо четвърта стена имаше завеса. Тя я дръпна и аз видях широк отвор в склона на скалата.
— Трябва да идеш при него сам, благородни Юлиане.
Влязох в отвора. Стори ми се, че изминаха часове (всъщност трябва да са били минути): препъвайки се, вървях към далечната светлина в дъното на коридора. Най-сетне стигнах до добре осветена, изсечена в скалата стаичка, пълна с дим. Уверено пристъпих напред, но се блъснах в твърда стена и силно си ударих крака. Помислих, че съм полудял. Пред мене се намираше стая, в която не можех да вляза. След това чух дълбокия мелодичен глас на Максим:
— Виждаш ли, животът на този свят е въображаем и само боговете са истински.
Обърнах се наляво и видях стаята, която ми се беше сторило, че виждам пред себе си. Димът се бе разсеял. Стаята изглеждаше празна. И все пак по гласа ми се стори, че говорещият е наблизо.
— Опита се да влезеш в огледалото, подобно на невежите, които се опитват да влязат в царството на блажените, за да бъдат върнати от собствените си отражения. Без да се отдадеш всецяло, не можеш да проникнеш в лабиринта, в чийто край съществува единното начало.
Десният крак ме болеше, беше ми студено. Бях дълбоко поразен и същевременно раздразнен.
— Аз съм Юлиан — рекох аз, — от рода на Константин.
— Аз съм Максим, от рода на боговете.
Той внезапно се появи до самия мен, сякаш бе изскочил от скалата. Максим е висок, добре сложен, с брада, която пада на гърдите му подобно на сив водопад и светещи като на котка очи. Беше облечен в зелена роба със странни знаци по нея. Той ме хвана за ръката.
— Влез — обърна се той към мене, — тук има чудеса.
Стаята всъщност беше естествена пещера, от тавана й се спускаха сталактити и в средата се тъмнееше тихо естествено езерце. До него се издигаше бронзова статуя на Кибела. Богинята беше представена седнала със свещения барабан в ръка. Две столчета бяха единствените други предмети в пещерата. Максим ме покани да седна.
— Много пътешествия ще направиш — започна той. — Сърцето ми се сви: той говореше като гадателите на агората. — И аз ще те придружавам докрая.
— Не мога да се надявам да намеря по-добър учител — казах аз учтиво, малко изненадан от самоуверения му тон.
— Нека това не те плаши, Юлиане… — Очевидно той знаеше точно какво си мисля. — Не аз настоявам да те уча. Тъкмо обратното. Наложено ми е. Както и на тебе. Заставени сме от нещо, което не е в наша власт. Това, което трябва да извършим заедно, няма да бъде леко. Голяма опасност грози и двама ни. Особено мене. Изтръпвам при мисълта, че ще бъда твой учител.
— Но аз се надявах…
— Аз съм твоят учител — завърши той. — Какво най искаш да научиш?
— Истината.
— Истината за какво?
— Откъде идваме, накъде отиваме и какъв е смисълът на пътешествието.
— Ти си християнин.
Той каза това внимателно; не беше нито въпрос, нито констатация. Ако друг присъствуваше на тази сцена, някоя вратичка в съзнанието ми щеше да се затвори. Но понеже бяхме само двамата, замълчах. Спомних си за владиката Георгий, който непрестанно ми обясняваше разликата между „подобен“ и „еднакъв“, чувах дякона да пее песните на Арий. Чувах се как чета урока си в параклиса в Мацелум. И внезапно видях пред себе си Светото писание, подвързано с кожа, което владиката Георгий ми беше подарил: „Не бива да хулиш боговете.“
— Не бива — рече Максим сериозно. — Защото това води към вечен мрак.
Сепнах се.
— Но аз не казах нищо.
— Ти цитираше от книгата на евреите — Изход: „Не бива да хулиш боговете.“
— Но аз не казах нищо.
— Мислеше за това.
— Можеш ли да четеш мислите ми?
— Когато боговете ми дадат тази сила.
— Тогава погледни ме внимателно и ми кажи: християнин ли съм?
— Не мога да говоря вместо тебе, нито да ти кажа какво виждам.
— Вярвам, че съществува един първосъздател, една абсолютна сила…
— Онова божество, което е говорило на Мойсей?
— Така са ме учили.
— И все пак това божество не е било абсолютно. То е сътворило земята и небесата, хората и зверовете. Но според Мойсей то не е създало мрака, нито материята, тъй като светът е бил създаден преди него и е бил невидим и безформен. То просто е оформило това, което вече е съществувало. Дали човек не предпочита Платоновия бог, който е сътворил вселената като живо същество, притежаващо душа и ум?