В съчинението на Юлиан ще забележиш, че той неизменно нарича християните галилеяни и черквите им костници — последното е хаплив намек за малко некрофилската им страст към мощи. Струва ми се уместно да се измени текстът и да се превърнат костниците в черкви и галилеяните в християни. Никога не се заяждай на дребно с врага. Тук-таме съм направил някои забележки по текста. Надявам се, че няма да ти се сторят съвсем без значение.
II
От примера на моя чичо, император Константин, наречен Велики, който почина, когато бях на шест години, разбрах, че е опасно да подкрепиш която и да е галилеянска секта, тъй като те възнамеряват да принизят и потъпчат истински светите неща. Едва си спомням Константин, макар че му бях представен в двореца. Смътно си спомням един гигант, силно напарфюмиран, облечен в корава дълга мантия, обсипана със скъпоценни камъни. По-големият ми брат Гал винаги казваше, че съм се опитал да му смъкна перуката. Но Гал беше жесток в шегите си и тази история едва ли е вярна. Ако наистина бях дръпнал перуката му, уверен съм, че с това нямаше да спечеля благоволението му; дори самите галилеяни, неговите почитатели, признават, че по отношение на външния си вид той бил суетен като жена.
От майка си Базилина съм наследил любов към учението. Не я помня. Тя починала наскоро след раждането ми, на 7 април 331 година. Тя бе дъщеря на преторианския префект Юлий Юлиан. От портретите й виждам, че приличам повече на нея, отколкото на баща си. Правият ми нос и доста дебелите устни са нейни черти, за разлика от императорския род на Флавиите, които имат костеливи орлови носове и тънки свити устни. Император Констанций, моят братовчед и предшественик, беше типичен представител на династията, с тази отлика, че беше доста по-нисък. Аз наследих обаче месестия врат и широките рамене на Флавиите — черта на илирийските ни прадеди, които са били планинци. Въпреки че майка ми била галилеянка, тя се интересувала от литература. Била ученичка на евнуха Мардоний, който беше и мой учител.
Мардоний ме научи на скромна походка, с наведени очи; научи ме да не ходя предвзето и да не следя за впечатлението, което правя на околните. Винаги ме учеше на вътрешна дисциплина. Мардоний особено държеше да не говоря прекалено много. За щастие сега, когато съм император, всекиму е приятно да разговаря с мене. Също така благодарение на него разбрах, че времето, прекарано в цирка или в театъра, е пропиляно. И накрай Мардоний, този галилеянин, който така много обичаше елинската философия, ме запозна с Омир, Хезиод, Платон, Теофраст. Макар и суров, той бе добър учител.
От моя братовчед и предшественик се научих да лицемеря и прикривам истинските си мисли. Ужасен урок, но ако не го бях научил, нямаше да доживея и до двадесет години. През 337 г. Констанций уби баща ми. Вината му? Кръвно родство. Мене пощадиха, защото бях шестгодишен. Завареният ми брат Гал беше тогава на единадесет години и го оставиха жив, тъй като бе болнав и не очакваха да живее дълго.
Да, опитвам се да подражавам на стила на „Марк Аврелий към себе си“, но не ми се удава. Не само защото ми липсват неговата нравствена чистота и добрина, но защото той е могъл да пише за благородни неща, които научил от благородно семейство и добри приятели, а аз трябва да пиша за суровата безчовечност, която видях в семейството на убийци, в болни времена, сред раздорите и насилията на една секта, целяща да унищожи цивилизацията, започнала с лирата на слепия Омир. Не мога да се сравнявам с Марк Аврелий нито по качествата си, нито по опита си, затова нека заговоря със собствения си глас.
Никога не съм виждал майка си. Но си спомням баща си. Юлий Констанций беше висок, представителен човек. Поне тогава ми изглеждаше висок. Фактически, ако съдя по статуите му, той трябва да е бил малко по-нисък, отколкото съм аз сега, и по-широкоплещест. Беше много нежен с Гал и мене, когато го виждахме, което не се случваше често, тъй като непрестанно бе на път, изпълнявайки разни дребни поръчения на императора. Тук трябва да спомена, че по едно време се считаше, че баща ми има по-големи права над престола, отколкото завареният му брат Константин. Но не беше в природата му да протестира. Беше кротък, беше нерешителен и го премахнаха.
Константин умря, вероятно за голяма своя изненада, на 22 май 337 година в Никомедия, тъкмо след като бе ходил да се лекува на баните в Еленопол и според предзнаменованията изглеждаше, че ще живее още дълги години. На смъртното си легло той повикал братовчед ни, владиката Евсебий, да го причести. Говори се, че тъкмо преди да дойде владиката, Константин бил казал доста неспокойно: „И да няма никаква грешка.“ Боя се, че тъкмо тези думи го обрисуват най-добре. Той бе човек, който не се спираше пред нищо, който нямаше да остави нито един камък непреобърнат, както духовито се изразява Аристофан. Константин не беше истински галилеянин — той просто използуваше християнството, за да разпростре властта си по целия свят. Бе войник по душа, умен, но не образован и ни най-малко не се интересуваше от философия, въпреки че до голяма степен задоволяваше своенравието си с препирни по верските въпроси. Бесните спорове на владиците го опияняваха.