Глава 2
Големият джип „Додж“ се носеше по главния път от Катар към Абу Даби в Обединените арабски емирства. Климатикът работеше, шофьорът бе пуснал любимите си касети и те изпълваха колата с кънтри музика, която му напомняше за дома.
Отвъд Руейс се озоваха в открита местност. Морето, което се намираше отляво, се виждаше само от време на време между дюните, докато от дясната страна се простираше огромната пустиня — стотици километри неприветлив пясък, чак до Дофар и Индийския океан.
Седнала до съпруга си, госпожа Мейбел Уокър гледаше с интерес охренокафявата пустиня, блеснала на обедното слънце. Съпругът й Рей следеше пътя. Тъй като цял живот бе работил в петролодобивната промишленост, пустини бе виждал и преди. „Всички си приличат“, промърморваше той при всяко възклицание на жена си.
Но за Мейбел Уокър всичко беше ново и макар на тръгване от Оклахома да бе заредила багажа си с лекарства колкото за една аптека, тя бе извлякла наслада от всяка минутка на двуседмичната си обиколка из Персийския залив.
Тръгнаха от Северен Кувейт, сетне взеха джипа, предоставен им от компанията, и поеха на юг в Саудитска Арабия през Хафджи и Ал-Хобар, оттам отидоха в Бахрейн, сетне отново надолу през Катар и в ОАР. При всеки престой Рей уж правеше проверка на представителствата на компанията си — това беше привидният повод за пътуването, — докато тя разглеждаше местните забележителности в компанията на придружител. Чувстваше се много горда, вървейки по тесните улички, съпровождана само от един бял мъж, без да знае, че в най-малко петдесет американски града би била в по-голяма опасност, отколкото сред арабите от Залива.
Онова, което видя по време на първото и, може би, последно пътуване извън Съединените щати, я плени. Възхищаваше се на дворците и минаретата, дивеше се на изобилието от необработено злато и изпитваше страхопочитание пред потока мургави лица и многоцветни одежди, които се ветрееха край нея в старите квартали.
Снимаше всичко и всекиго, за да покаже в Дамския клуб у дома къде е била и какво е видяла. Беше запомнила предупреждението на представителя на компанията в Катар: не снимай арабин от пустинята без негово разрешение, тъй като някои от тях все още вярват, че когато ги снимаш, вземаш със себе си част от душата им.
Тя беше, както често сама си напомняше, щастлива жена с много неща, на които да се радва. Омъжи се почти веднага след гимназията за момчето, с което ходеше, а то се оказа свестен солиден съпруг, с работа в местната петролна компания, който с разрастването й непрекъснато растеше в службата, докато накрая се пенсионира като един от нейните вицепрезиденти.
Имаха хубава къща извън Тълса и вила в Северна Каролина, на брега на нос Хатерас, между Атлантика и залива Памлико, където прекарваха летните си отпуски. Трийсет и две годишният им добър брак бе възнаграден с чудесен син. А сега и тази двуседмична обиколка, за да се наслади на разноски на компанията, на всички екзотични гледки, звуци, аромати и изживявания в един непознат свят, света на Персийския залив.
— Пътят е добър — отбеляза тя, когато превалиха едно възвишение и асфалтираната лента затрептя далеч пред тях. След като в колата температурата беше над двайсет градуса, в пустинята сигурно стигаше до петдесет.
— Би трябвало — рече съпругът й, — ние сме го строили.
— Компанията ли?
— Не, Чичо Сам, дявол да го вземе.
Рей Уокър имаше навик да добавя по едно „дявол да го вземе“ всеки път, когато даваше някаква информация. Възцари се дружелюбно мълчание, а касетата на Тами Уинет я съветваше да стои до мъжа си, както винаги бе правила и щеше да прави и след неговото пенсиониране.
Почти шейсетгодишен, Рей Уокър се оттегляше с добра пенсия и възможност да придобие солидни акции, а благодарната компания му бе предложила двуседмична обиколка първа класа на нейни разноски в Персийския залив, за да „провери“ различните й представителства по брега. Той не бе идвал тук преди и за разлика от съпругата си не бе очарован от всичко видяно, но се преструваше заради нея. С нетърпение очакваше да приключи с Абу Даби и Катар и да се настани в първа класа на самолета за САЩ през Лондон. Тогава най-накрая щеше да си поръча голяма студена бира, без да тича до офиса на компанията за да я получи. На други ислямът можеше и да харесва, но след като преспа в най-луксозните хотели на Кувейт, Саудитска Арабия и Катар, където не можеше да близне и капка алкохол, започна да се пита що за религия е тази, която не разрешава и една студена бира в горещ ден.