Беше възбуден, защото бе настъпило времето на неговата страна. Времето да бъде наказана кувейтската паплач заради онова, което бяха сторили на страната му, за необявената икономическа война, за финансовите поражения и за надменната им арогантност.
Нима Ирак не беше задържал в продължение на осем кървави години персийските орди, за да не се спуснат към северната част на залива и да сложат край на луксозния им живот? А сега за отплата страната му трябваше да мълчи, докато кувейтците крадяха и тяхната част от петрола на общото находище Румала? Може би трябваше да живеят като просяци, а Кувейт с неговото свръхпроизводство да сваля цените? Може би трябваше да преклонят глава, докато кучетата на Ал Сабах настояваха да си получат обратно жалките милиард и половина долара заем, отпуснат на Ирак по време на войната?
Не, както обикновено президентът бе взел правилното решение. Исторически погледнато, Кувейт беше деветнайсетата провинция на Ирак; винаги е било така, докато през 1913-а англичаните не теглиха своята проклета черта и не създадоха най-богатия емират в света. Още тази нощ обаче те щяха да си върнат Кувейт и Осман Бадри щеше да участва във великото историческо събитие.
Като армейски инженер, той нямаше да е на първата линия, но щеше да я следва с мостоваците си, земекопната техника, булдозерите и сапьорите, за да отваря пътя, ако кувейтците се опитат да го блокират. Засега въздушното наблюдение не беше дало данни за преграждения. Нямаше насипи, пясъчни берми, противотанкови окопи, бетонни капани. Но за всеки случай инженерните войски щяха да бъдат там, под командването на Осман Бадри, за да проправят пътя на танковете и моторизираната пехота на Републиканската гвардия.
На няколко метра от мястото, където бе застанал, в полевата командна палатка старшите офицери мъдруваха над картите си и правеха последни промени в плана за нападение, докато часовете и минутите отлитаха и всички стояха в очакване на последната заповед от президента в Багдад: Напред!
Вече се бе срещал и разговарял със собствения си началник, генерал Али Мусули, който отговаряше за всички инженерни войски в Ирак и на когото дължеше пълна преданост, задето през февруари го бе препоръчал за „специалната задача“. Увери началника си, че хората му са добре екипирани и напълно подготвени.
Докато стоеше и разговаряше с Мусули, в палатката влезе друг генерал и така го представиха на Абдуллах Кадири, командващ бронетанковите войски. В отсрещния край на палатката бе зърнал генерал Саади Тумах Аббас, командващ елитната Републиканска гвардия. Като предан партиен член и поклонник на Саддам Хюсейн, той се смути, когато чу Кадири, от бронетанковите войски, да промърморва под нос: „Политически плъх!“ Как бе възможно това? Не беше ли Тумах Аббас приближен на Саддам Хюсейн и не беше ли награден, задето спечели последната битка при Фао, която най-накрая доведе до разгрома на иранците? Полковник Бадри беше изхвърлил от главата си слуховете, че всъщност битката при Фао била спечелена от генерал Махер Рашид, който сякаш изчезна вдън земя.
В тъмнината край него прииждаха войници и офицери от дивизиите на Тауакулна и Медина. В мислите си неволно се върна към онази паметна нощ през февруари, когато генерал Мусули го бе освободил от задачата да довършва обекта при Ал-Кубай и му бе заповядал да се яви в главната квартира в Багдад. Предполагаше, че ще го изпратят другаде.
— Президентът иска да те види — му заяви тогава Мусули.
— Ще изпрати да те повикат. Настани се в офицерското общежитие и стой на разположение денем и нощем.
Бадри прехапа устни. Какво ли е сторил? Какво ли е казал? Нещо нелоялно? Та това беше невъзможно. Дали не бяха направили клеветнически донос срещу него? Не, президентът не би изпратил да доведат такъв човек при него. Провинилият се щеше да бъде хванат от някой екип убийци от Амн-ал-Ам на бригадния генерал Хатиб и отведен да получи своя урок. Като видя физиономията му, Мусули избухна в смях и зъбите му лъснаха под големите черни мустаци, които мнозина от старшите офицери носеха, за да приличат на Саддам Хюсейн.
— Не се тревожи, има задача за теб, специална задача.
Така и стана. След двайсет и четири часа Бадри беше повикан във фоайето на офицерското общежитие, пред което го очакваше дълга щабна кола, с двама души от Амн-ал-Хас, охраната на президента. Отведоха го право в президентския дворец, където се състоя най-важната и вълнуваща среща в живота му.
Дворецът беше разположен на ъгъла на улиците „Кинди“ и „14 юли“, близо до моста със същото име — наречени така в чест на първия от двата преврата от юли 1968-а, довели на власт партията Баас, с което се слага край на управлението на генералите. Въведоха Бадри в една чакалня, където прекара цели два часа. Обискираха го два пъти много внимателно, преди да го въведат при величието.