Спря в мига, в който хората от охраната застанаха на място, сетне се изпъна, отдаде трепетно чест и задържа ръката си три секунди, преди да свали баретата от главата си и да я постави под лявата мишница. След това остана в положение „мирно“.
— Значи ти си геният на маскировката?
Бяха го предупредили да не гледа президента право в очите, но когато той го заговори, не можа да сдържи погледа си. Саддам Хюсейн беше в добро настроение. Очите на младия офицер, застанал пред него, излъчваха обич и преклонение. Добре, няма от какво да се бои. Със спокоен тон каза на инженера какво иска от него. Бадри щеше да се пръсне от гордост и благодарност.
В продължение на пет месеца работи денонощно, за да спази невъзможно краткия срок, и успя да изпълни възложената му задача предсрочно. Разполагаше с всичко, което му обеща президентът. Ако имаше нужда от още бетон или стомана, трябваше само да позвъни на Камел на частния му телефон и зетят на президента веднага му доставяше всичко от ресурсите на Министерството на индустрията. Ако имаше нужда от работна ръка, веднага пристигаха стотици работници, и то винаги осигурени по договор корейци и виетнамци. Това лято те сякоха и копаха, живееха в жалки паянтови бараки в долината, а сетне ги отведоха в неизвестна посока.
Ако не се броят кулитата, никой не идваше по пътя, защото черният път, широк колкото да мине един автомобил, беше предназначен само за поверените камиони и бетоновозите. Всички други, с изключение на шофьорите, идваха с руски хеликоптери МИЛ и едва тогава им сваляха превръзките от очите, за да им ги сложат отново на тръгване. Това важеше с еднаква сила за най-обикновения и най-високопоставения иракчанин.
Бадри бе избрал сам мястото, след като дни наред бе оглеждал планината от хеликоптер. Спря се на място, разположено високо в Джебал Хамрин, северно и по-навътре в планината от Кифри, където хълмовете на веригата Хамрин се издигаха по пътя за Сулаймания.
Работеше по двайсет часа на денонощие, спеше на обекта, ругаеше, заплашваше, умоляваше и подкупваше, за да извлече смайващи резултати от своите хора, докато най-сетне беше готов преди края на юли. Районът бе разчистен от всички следи на строителството — всяка тухла и буца цимент, всяко парче желязо, което би могло да блесне на слънцето, всяка диря и драскотина по скалите.
Трите села, които трябваше да пазят обекта, бяха завършени и населени с кози и овце. Най-накрая една земекопна машина, движеща се на заден ход, заличи пътя, затрупа го с камъни, превърна го в сипей по склона. Така трите долини и осквернената планина придобиха предишния си вид. Почти.
Защото той, Осман Бадри, полковник от инженерните войски, наследник на строителния талант, изградил Ниневия и Тир, ученик на великия руснак Степанов, майстор на — маскировката — изкуството да направиш нещо да прилича на друго нещо, или, по-добре, на нищо, — беше построил за Саддам Хюсейн Каала, Крепостта. Никой не можеше да я види и никой не знаеше къде се намира.
Преди да бъде покрита отгоре, Бадри бе наблюдавал как останалите — монтажници и учени — събират страховития топ, чиято цев щеше да стигне чак до звездите. Когато всичко беше готово, те си отидоха и на мястото остана само гарнизонът. Той щеше да живее тук. Никой нямаше да си тръгне пеш оттам. Пристигащите и заминаващите щяха да идват с хеликоптери. Никой от тях нямаше да каца, а щеше да стои надвиснал над малко затревено пространство извън планината. Пристигащи и заминаващи щяха да бъдат със завързани очи. Пилотите и екипажите щяха да бъдат откъснати от света в една-едничка въздушна база, където нямаше да идват посетители, нито пък щеше да има телефони. Последните семена от дива трева бяха пръснати, последните храсти засадени, и Крепостта беше оставена в своето усамотение.
Макар Бадри да не знаеше, работниците, които пристигаха и си отиваха с камиони, сетне биваха прехвърляни в автобуси с боядисани в черно прозорци. Веднъж в една клисура автобусите, превозващи 3000 азиатски работници, спрели, а охраната — побягнала. Взривове предизвикали свличане на склона и всички автобуси били завинаги погребани. Сетне охраната била избита от други. Всички те били видели Каала.
Съзерцанието на Бадри беше прекъснато от внезапно гръмналите викове от командната палатка и сред струпаните в очакване войници се разнесе вестта, че е дошла заповедта за атака.
Инженерът изтича към своя камион, метна се на седалката, а шофьорът форсира двигателя. Останаха по места, докато танковите екипажи на двете гвардейски дивизии, които щяха да бъдат в острието на настъплението, изпълниха въздуха с оглушителен шум, а руските Т-72 загромоляха и, оставяйки зад гърба си летището, поеха по пътя за Кувейт.