Самият той се изкушаваше да вземе някакъв подарък за баща си, но нещо го спираше. Може би възпитанието, което бе получил в онова проклето английско училище, което бе посещавал преди много години в Багдад благодарение на приятелството на баща му с англичанина Мартин и възхищението му от всичко британско.
— Който плячкосва, той краде, а да крадеш не е хубаво. Библията и Коранът го забраняват. Така че не го правете.
И до ден-днешен си спомняше как господин Хартли, директорът на първоначалното училище, спонсорирано от Британския съвет, наставляваше своите ученици — английски и иракски деца.
След като влезе в партията Баас, неведнъж се бе мъчил да убеждава баща си, че англичаните винаги са били империалистически агресори, държали в продължение на векове арабите под свое иго, за да трупат печалби.
А баща му, който бе вече над седемдесет, се усмихваше и казваше:
— Може да са чужденци и неверници, но са възпитани и имат принципи, сине мой. А би ли ми казал какви са принципите на твоя Саддам Хюсейн?
Оказа се невъзможно да набие в дебелата глава на стареца колко важна е партията за Ирак и как нейният ръководител ще изведе страната до победа и слава. После престана с тези разговори от страх баща му да не изтърси нещо за президента, някой съсед да го чуе и да ги вкара всички в беля. Много обичаше баща си и разногласията им бяха само по този въпрос.
И така, заради някакъв си англичанин отпреди двайсет и пет години, той остана настрана от плячкосването на двореца Дасман, макар то да отговаряше на традициите на неговите прадеди.
През онези години в първоначалното училище на фондация Тасисия поне го бяха научили да говори свободно английски и това се оказа полезно, защото на този език можеше да се разбира с полковник Степанов, който в продължение на дълги години служеше като старши офицер от инженерните войски в съветската група военни съветници. Замина си чак след края на студената война.
Осман Бадри беше на трийсет и пет години, а 1990-а се оказа най-важната година в живота му. След време бе споделил с по-големия си брат:
— Стоях си там с гръб към Залива и с лице към двореца Дасман и си мислех: „В името на Пророка, успяхме. Най-сетне превзехме Кувейт, и то за един ден.“ И с това се свърши.
Но се оказа, че е сбъркал.
Докато Рей Уокър „си мъкнеше гъза“, както се изрази самият той, из летището на Абу Даби, тропаше с юмрук по гишето и настояваше на своето конституционно американско право незабавно да получи билет, много негови съотечественици прекарваха една безсънна нощ.
Във Вашингтон, на разстояние седем часови пояса от него, Съветът за национална сигурност остана на крак цяла нощ. Преди членовете му трябваше да се срещат лично в Ситуационната зала в сутерена на Белия дом, но сега вече новите технологии позволяваха да се съвещават, намирайки се на различни места, с помощта на поверителна видеовръзка.
Предишната вечер, все още първи август във Вашингтон, дойдоха първите съобщения за стрелба по северната граница на Кувейт. Това се очакваше. Вече дни наред, оглеждайки този сектор, огромните спътници КХ-11 подаваха данни за струпване на иракски сили. По този начин Вашингтон знаеше повече, отколкото посланикът на САЩ в Кувейт. Проблемът се състоеше в това: какви всъщност бяха намеренията на Саддам Хюсейн? Само да сплашва, или да нахлува?
Към ЦРУ, в Лангли, бяха отправени настойчиви искания, но Управлението не можа да помогне с нищо, изпращайки анализи в стил „може би“, на основата на спътниковите снимки, подавани от Националното управление за разузнаване, и на политически данни, които отдавна бяха известни в Близкоизточния отдел на Държавния департамент.
— Такава информация може да осигури всеки малоумник, — изръмжа Брент Скоукрофт, председателят на Съвета за национална сигурност. — Нямаме ли някой наш човек в иракското правителство?
Полученият отговор бе: „За съжаление, не.“ Този проблем щеше да възниква още месеци наред.
Отговорът на гатанката дойде преди десет часа вечерта, когато президентът Джордж Буш си лягаше и не приемаше повече обаждания от Скоукрофт. Това бе след разсъмване в Персийския залив и иракските танкове бяха отвъд Джара, навлизайки в северозападните предградия на Кувейт Сити.
Както щяха да си спомнят по-късно участниците, нощта се оказа страхотна. Във видеовръзката участваха осем души, представящи Съвета за национална сигурност, Министерството на финансите, Държавния департамент, ЦРУ, Съвета на обединените началник-щабове и Министерството на отбраната. Следваха заповед след заповед и всички се изпълняваха. Тези поредици от заповеди излизаха от набързо свикания комитет КОБРА в Лондон, който беше пет часа по-напред от Вашингтон, но само два назад от Персийския залив.