И двете правителства замразиха всички иракски финансови авоари в чужбина, както и (с разрешението на кувейтските посланици и в двете столици) всички кувейтски авоари, така че на тях да не може да сложи ръка някакво марионетно правителство, поставено от Багдад. С тези решения бяха замразени милиарди и милиарди петродолари.
Президентът Буш беше събуден в 4.45 часа сутринта на 2 август, за да подпише документите. В Лондон госпожа Маргарет Тачър, отдавна будна и повече от бясна, вече бе сторила същото, преди да се качи на самолета си за САЩ.
Друга важна стъпка представляваше спешното свикване на Съвета за сигурност към Обединените нации в Ню Йорк, който да осъди нахлуването и да поиска незабавното изтегляне на Ирак. Това бе постигнато с резолюция 660, подписана в 4.30 часа същата сутрин.
На разсъмване видеоконференцията приключи, участниците имаха два часа да се приберат у дома, да се окъпят, преоблекат, обръснат и да се върнат в осем сутринта в Белия дом за заседание на Съвета за национална сигурност в пълен състав и под личното председателство на президента Джордж Буш.
Новоприсъединилите се за заседанието в пълен състав включваха министъра на отбраната Ричард Чейни, министъра на финансите Никълъс Брейди и министъра на правосъдието Ричард Торнбъроу. Боб Кимит продължаваше да представя Държавния департамент, защото държавният секретар Джеймс Бейкър и неговият заместник Лорънс Игълбъргър отсъстваха от града.
Председателят на Съвета на обединените началник-щабове Колин Пауъл се бе върнал от Флорида, водейки със себе си генерала, стоящ начело на Централното командване — висок, плещест мъж, за когото щеше да се говори повече след време. Когато генерал Колин Пауъл влезе в залата, Норман Шварцкопф крачеше редом с него.
Джордж Буш напусна заседанието в 9.15 сутринта, когато Рей и Мейбел Уокър, преизпълнени с благодарност, вече летяха в посока северозапад към сигурността на родния си дом. На южната поляна президентът се качи на един хеликоптер, за да отиде във военновъздушната база Ендрюс, откъдето се прехвърли на своя самолет и отлетя за Аспен, Колорадо.
По програма трябваше да говори там за „Отбранителните нужди на Съединените щати“. Темата се оказа повече от подходяща, но денят щеше да е доста по-натоварен от предвиденото.
Докато летеше, по телефона му се обади йорданският крал Хюсейн, монархът начело на по-малкия, но зле притиснат от Ирак съсед. Хашемитският крал се намираше в Кайро за разговори с египетския президент Хосни Мубарак.
Крал Хюсейн отчаяно настояваше Америка да даде на арабските държави няколко дни да се опитат да се оправят без война. Самият той предлагаше четиристранна конференция с участието на президента Мубарак, на него самия и на Саддам Хюсейн под председателството на Негово величество саудитския крал Фахд. Беше уверен, че подобна конференция ще убеди иракския диктатор да се изтегли от Кувейт без война. За целта обаче бяха необходими три, може би четири дни. Освен това Ирак не биваше да се осъжда публично от нито една от страните участнички в конфедерацията.
Президентът Буш му заяви: „Имате ги. Ще се съобразя с вас.“ Злощастният Джордж все още не се бе срещнал с дамата от Лондон, която го очакваше в Аспен. Само за два часа тя успя така да го обработи, че той беше готов да изпълни всяко нейно желание.
— Не бива, Джордж, не бива да му се размине. — Застанал срещу искрящите сини очи и отсечените й като с диамант думи, които прерязваха дори шума на климатичната инсталация, Джордж Буш призна, че и Америка няма такова намерение. Приближените му споделиха по-късно, че според тях той се страхувал по-малко от артилерията и танковете на Саддам Хюсейн, отколкото от всяващата ужас дама.
На 3 август Америка подшушна няколко думи на Египет. На президента Мубарак бе напомнено; че неговите въоръжени сили зависят от американските оръжия, че Египет е длъжник на Световната банка и Международния валутен фонд и че получава огромна американска помощ. На 4 август египетското правителство огласи декларация, осъждаща без заобикалки нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт.
За голямо огорчение, но не и за изненада на йорданския крал, иракският деспот категорично отказа да отиде на конференцията в Джеда и да седне до Хосни Мубарак под председателството на крал Фахд.
За краля на Саудитска Арабия това беше недопустима грубост, демонстрирана в рамките на една култура, която се гордее с изисканата си любезност. Крал Фахд, който зад неизменната си любезност криеше голяма политическа проницателност, не остана доволен.