— Мога ли да насоча вниманието ви върху нещо друго? — попита Барбър.
— Моля, заповядайте — разреши генерал Глосън.
— Ако аз бях Саддам Хюсейн с неговата параноя и разполагах с едно-единствено оръжие от такова значение, ще поставя да го командва човек, на когото мога да вярвам. И ще му дам заповед, ако някога крепостта бъде подложена на въздушно нападение, да стреля. С две думи, ако първите две бомби не улучат, а квадратен километър и половина е много нещо, останалите могат да паднат със закъснение една десета от секундата.
Генерал Глосън се приведе напред.
— Какво искате да кажете, господин Барбър?
— Господин генерал, ако Юмрукът на Бога е някъде в тези възвишения, той е скрит с изключителна вещина. Единственият начин да бъде унищожен е със също такава операция. Един самолет, дошъл изневиделица, напада и още от първия удар поразява обекта.
— Не зная колко пъти трябва да повтарям — рече излезлият от търпение полковник Бийти, — но ние не знаем къде е този обект.
— Смятам, че моят колега говори за маркиране на целта — обади се Ланг.
— Но това означава друг самолет — възрази Пек. — Както Буканиър маркират на Торнадо. Дори и онзи, който маркира, трябва преди това да види обекта.
— Това свърши работа с ракетите Скъд — каза Ланг.
— Така е, хората от САС маркираха ракетните установки, а ние ги гръмнахме. Но те бяха там, на земята, на хиляда метра от ракетите и установките.
— Именно.
За миг всички се умълчаха.
— Казвате да изпратим хора в планините, за да ни дадат целта в размери десет квадратни метра, така ли? — попита генералът.
Обсъждането продължи още два часа. Но все се връщаха към довода на Ланг.
Първо да се открие, после да се отбележи и най-сетне да се унищожи, и всичко това без иракчаните да ги забележат.
В полунощ един ефрейтор от Кралските военновъздушни сили отиде в хотел „Хаят“. Чукането на вратата не даде резултат, така че нощният управител му отвори. Той влезе в спалнята и разтърси мъжа, който спеше по хавлия върху леглото.
— Господин майор, събудете се. Викат ви отсреща, господин майор.
Глава 22
— Там е — рече Майк Мартин два часа по-късно.
— Къде? — попита с искрено любопитство полковник Бийти.
— Ей тук някъде.
Мартин стоеше наведен над масата в заседателната зала и разучаваше снимка на по-голяма площ от планинската верига Джебал ал Хамрин. Тя обхващаше квадрат от осем на осем километра. Посочи с пръст.
— Селата. Трите села, тук, тук и тук.
— Какво им е на селата?
— Не са истински. Чудесно са направени, точно копие на колиби на планински селяни, но са пълни с охрана.
Полковник Бийти се загледа в трите села. Едното беше в долина, която се намираше само на километър и половина от средата на трите възвишения в центъра на снимката. Другите две заемаха тераси на планинските склонове по-нататък.
Нито едно не беше достатъчно голямо, за да има джамия. Всъщност бяха малко по-големи от махали. Във всяко имаше основна и централна плевня за сено и зоб и по-малки сгради за овцете и козите. Останалото бяха дузина бедни колиби, жилища от кирпич, със сламени или тенекиени покриви, такива, каквито човек ще види навсякъде из планините в Близкия изток. През лятото има и малки обработвани парчета земя наблизо.
Зимно време, когато вятърът носи студения дъжд, а по небето пробягват облаци, животът в иракските планини е суров. Разпространена заблуда е, че във всички части на Близкия изток е топло.
— Добре, майоре, вие познавате Ирак, аз не. Защо не са истински?
— Няма от какво да се препитават — отговори Мартин. — Прекалено много села, прекалено много селяни, прекалено много кози и овце. Няма да стигне фуражът. Ще гладуват.
— Мамка му — рече Бийти впечатлен, — толкова дяволски просто.
— Може би, но това доказва, че отново Йерихон не е лъгал, нито пък е сбъркал. Ако са го направили, то е, за да скрият нещо.
Полковник Крейг, командир на 22-и полк от САС, се беше присъединил към групата в мазето. Той разговаряше тихо със Стив Ланг. Сега дойде при тях.
— Какво смяташ, Майк?
— Там е, Брус. Човек вероятно може да го види — от хиляда метра с добър бинокъл.
— Началството иска да изпрати група да го маркира. Ти не влизаш в сметката.
— Глупости, господин полковник. Тези планини гъмжат от пеши патрули. Виждате, че няма пътища.
— Че какво? Патрулите могат да се избегнат.
— А ако налетиш на някой? Няма друг, който да говори арабски като мен, и ти знаеш това. А и групата трябва да се спусне с парашути от голяма височина. Хеликоптерите не вършат работа.
— Доколкото мога да разбера, ти си се навоювал.