И накрая 50 000 поданици на развития свят: англичани, американци, французи, германци, испанци, шведи, датчани — каквито щеш. А от него се очакваше да сложи край на чуждия шпионаж. Въздъхна с копнеж по времето, когато вестите се предаваха с пратеници или по телефона. Като началник на контрашпионажа можеше да затвори плътно границите и да прекъсне телефонните линии. Но в наши дни всеки глупак, който има сателитна връзка, би могъл да натиска бутоните на клетъчния си телефон или клавиатурата на снабдения си с модем компютър и да разговаря с Калифорния. Щеше да е много трудно да овладее подобно нещо, освен с най-съвременна апаратура, с каквато не разполагаше.
Знаеше, че не може да спре изтичането на информация, нито потока бегълци през границата. Не можеше да повлияе и на летящите американски сателити, които, както предполагаше (и не се лъжеше) бяха до един препрограмирани да изменят наблюдението си така, че всеки няколко минути да наглеждат Кувейт и Ирак.
Нямаше смисъл да се опитва да постигне невъзможното, макар и да се преструваше, че го прави. Трябваше да съсредоточи усилията си в предотвратяване на активния саботаж, избиването на иракчани, разрушаването на техниката им и създаването на истинска съпротивително движение. А също така да попречи на такова едно евентуално съпротивително движение да получава помощ отвън под формата на хора, ноу-хау или оръжие.
В това отношение щеше да се натъкне на съперници от АМАМ, тайната полиция, настанена два етажа под него. Както научи тази сутрин, Хатиб бе сложил за началник на АМАМ в Кувейт главореза Сабауи — същия брутален тъпанар като него самия. Ако кувейтци от съпротивата попаднеха в техни ръце, щяха да се разкрещят така високо, както и родните дисиденти. Затова Рахмани ще се занимава само с чужденците. Така му беше възложено.
Д-р Тери Мартин завърши малко преди пладне лекцията си във факултета по ориенталистика и африканистика на Лондонския университет, който се помещаваше в една пресечка на Гоувър Стрийт, и се оттегли в стаята за старши преподаватели. Пред вратата срещна секретарката Мейбъл, която работеше за него и още двама старши преподаватели по арабистика.
— О, доктор Мартин, има съобщение за вас.
Тя започна да рови в куфарчето си, което подпря на облеченото си в туид коляно, и измъкна оттам листче хартия.
— Този господин ви търси по телефона. Помоли да му се обадите, било много спешно.
Той влезе в стаята, остави си лекцията за Абасидския халифат и отиде до автомата на стената. На второто иззвъняване бодър женски глас просто повтори номера. Без името на компанията, само номера.
— Там ли е господин Стивън Ланг? — попита Мартин.
— За кого да предам?
— Ами, доктор Мартин. Тери Мартин. Търсил ме е.
— А, да, доктор Мартин, бихте ли изчакали?
Мартин сви вежди. Тя знаеше, че са го търсили, знаеше името му. За нищо на света не можеше да си спомни за някакъв Стивън Ланг. Обади се мъжки глас.
— Аз съм Стив Ланг. Страшно мило от ваша страна, че се обадихте веднага. Преди време се срещнахме в Института за стратегически проучвания. Непосредствено след като прочетохте великолепния си доклад върху системата за снабдяване на Ирак с оръжие. Свободен ли сте за един обяд?
Ланг, който и да беше той, прибягна до онзи начин на изразяване, едновременно неуверен и убедителен, на който трудно се отказва.
— Днес ли? Сега?
— Стига да не сте зает. Какво щяхте да ядете?
— Сандвичи в стола — отвърна Мартин.
— Не бих ли могъл все пак да ви предложа паниран морски език с лимонов сок и ситно нарязан магданоз в ресторант „Скот“? Знаете го, разбира се. На Маунт Стрийт.
Мартин го знаеше — един от най-добрите и най-скъпи рибни ресторанти в Лондон. На двайсет минути път с такси. Беше дванайсет и половина. Освен това много обичаше риба. „Скот“ беше далеч над възможностите на преподавателската му заплата. Дали Ланг знаеше всички тези неща?
— А вие от ИСП ли сте? — попита го той.
— Ще ви обясня, докато обядваме, докторе. Да речем в един. Очаквам ви с нетърпение — рече Ланг и затвори телефона.
Когато Мартин влезе в ресторанта, метр д’отелът излезе лично да го посрещне.
— Доктор Мартин? Господин Ланг ви очаква. Моля, последвайте ме.
Масата беше настрана, в един ъгъл, много дискретна. На нея човек можеше да разговаря, без да го чуват. Ланг, когото той вече беше съвсем сигурен, че никога не е срещал, стана да го посрещне. Беше слаб кокалест мъж с оредяваща сива коса, в тъмен костюм и дискретна вратовръзка. Той настани гостенина си и вдигна вежда към бутилката чудесно изстудено вино „Мьорсо“, която се подаваше от кофичката с лед. Мартин кимна.