Грижата на началниците му за неговата сигурност се оказаха донякъде излишни. Благодарение на удивителната безжична „агенция“, която сякаш е способна да изпревари дори електронните средства за комуникация, жителите на Багдад вече знаеха, че армията им е смазана в пустините на Южен Ирак и Кувейт. Вечерта на първия ден АМАМ се прибраха в казармите си и повече не излязоха.
Сега, когато вече нямаше бомбардировки, защото всички, съюзнически самолети бяха необходими на бойното поле, жителите на Багдад обикаляха свободно, говореха открито за близкото пристигане на американците и англичаните, които ще пометат Саддам Хюсейн.
Еуфорията трая седмица, докато стана ясно, че съюзниците няма да дойдат и властта на АМАМ отново ги притисна.
Централната автогара представляваше кипяща маса от войници, повечето съблечени по потници и шорти, захвърлили униформите си в пустинята. Това бяха дезертьорите, които се бяха измъкнали от екзекуторските отряди, чакащи зад фронтовата линия. Продаваха своите Калашников за цената на билета до родното село. В началото на седмицата автоматите вървяха по 35 динара, четири дни по-късно цената им падна на 17.
Израелецът имаше една-единствена задача, която изпълни през нощта. Мосад знаеше само трите тайника за изпращане на съобщения за Йерихон, които завеща Алфонсо Бенс Монкада през август. Мартин беше изоставил два от съображения за сигурност, но третият все още действаше.
Израелецът постави идентични съобщения в трите тайника, нанесе съответните знаци с тебешир, взе мотора и отново потегли на запад, присъединявайки се към тълпата бежанци, тръгнали в тази посока.
Необходим му беше още един ден да стигне границата. Там сви на юг от главния път в безлюдната пустиня, влезе в Йордания, намери скрития си сигнален предавател и го включи. Лъчът прехвана веднага израелски самолет, който кръжеше над пустинята Негев, и хеликоптерът се върна на уреченото място, за да вземе инфилтратора.
Той не спа през тези петдесет часа и почти не яде, но изпълни задачата си и се върна невредим у дома.
На третия ден от войната по сушата Едит Харденберг се върна на бюрото си във Винклербанк озадачена и разгневена. Предишната сутрин й се обадиха по телефона тъкмо когато тръгваше за работа.
Човекът, който се обади на безукорен немски със залцбургски акцент, се представи като съсед на майка й. Каза, че фрау Харденберг е паднала лошо по стълбите, след като се е подхлъзнала на леда, и никак не е добре.
Веднага се опита да се обади на майка си, но все й даваше заето. Накрая, не на себе си, позвъни на телефонната централа в Залцбург, откъдето й казаха, че телефонът сигурно не е в ред.
Обади се в банката, че няма да отиде на работа, и се отправи с колата за Залцбург, в снега и лапавицата, пристигайки късно сутринта. Майка й, в прекрасно здраве, се учуди, като я видя. Не беше падала, не се бе наранявала. Нещо повече, някакъв вандал беше прерязал кабела на телефона й извън апартамента.
Докато се върне във Виена, стана прекалено късно да ходи на работа.
Когато на другия ден се появи на бюрото си, намери Волфганг Гемютлих в по-лошо настроение от нейното. Той я укори горчиво за отсъствието й предишния ден и изслуша вкиснат обясненията й.
Причината за собственото му страдание скоро се изясни. Сутринта предишния ден в банката се появил млад мъж и настоял да се срещне с него.
Посетителят обяснил, че името му е Азиз и баща му притежава значителна сума в шифрована сметка. Баща му, обяснил арабинът, не бил разположен и искал синът му да го замести.
При това Азиз младши представил документи, които напълно и съвършено автентично доказвали, че е упълномощен от баща си, с пълни права да действа със сметката. Хер Гемютлих разгледал пълномощното, за да потърси някаква дребна грешка, но не успял да открие такава. Не му оставало друго, освен да се съгласи.
Младият мъж настоял, че желанието на баща му било да закрие сметката и да прехвърли сумата другаде. „И това, имайте предвид, фройлайн Харденберг, само два дни след пристигането в сметката на още три милиона долара, довеждайки общата сума на повече от десет милиона долара.“
Едит Харденберг изслуша мъчителната изповед на Гемютлих, сетне разпита за посетителя. Да, каза й той, собственото му име било Карим. Сега, когато споменала за това, той си спомнил, че носел пръстен с розов опал на малкия пръст на едната си ръка и имал наистина белег на брадичката си. Да не беше така погълнат от собственото си чувство на възмущение, банкерът може би щеше да се почуди на тези съвършено точни въпроси, които неговата секретарка задава за мъж, когото не е виждала.