С малката си пенсия от компанията вдовицата му се върнала към родния си бит. Две години по-късно дошли нови неприятности. През 1945-а Индия била разделена. Англичаните напуснали. Али Джина държал на своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру се съгласил на южната част, населена предимно с индуисти. Избухнали ожесточени сражения, докато вълните бежанци от двете религии се стичали на север и на юг. Повече от един милион загинали. Госпожа Грейнджър, която се бояла за дъщеря си, я изпратила да завърши образованието си при по-младия брат на покойния си съпруг, благоприличен архитект от Хейзълмиър, графство Съри. Шест месеца по-късно майка й загинала в безредиците.
Седемнайсетгодишната Сюзън Грейнджър пристигнала в Англия — родината на баща си, която виждала за пръв път. Прекарала една година в девическо училище близо до Хейзълмиър, сетне две години като стажант-сестра в болницата във Фарнам и още една като секретарка на един адвокат от града.
На двайсет и една години подала молба за работа като стюардеса в Британската международна въздушна корпорация. Обучението се провеждало в стария, преустроен метох „Дева Мария“ в Хестън, недалеч от Лондон. Дипломата й за медицинска сестра била добра препоръка, а външният й вид и обноски — още един плюс.
На двайсет и една години била красива, с буйна кестенява коса, лешникови очи и кожа на европейка с траен златист слънчев загар. След завършването си била назначена в Първа линия, Лондон — Индия, съвсем естествен избор за момиче, владеещо говорим хинди.
По онова време пътуването с четиримоторните Аргонавти било много, много дълго. Маршрутът от Лондон минавал през Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи и Бомбай. После до Делхи, Калкута, Коломбо, Рангун, Банкок и най-сетне Сингапур, Хонконг и Токио. Разбира се, полетът не можел да се изпълни от, един екипаж и първата почивка за летците и стюардесите била в Басра, Южен Ирак, където ги сменяли други.
Именно там, през 1951-ва в Порт клуб се запознала с един доста срамежлив млад счетоводител на работа в Иракската петролна компания, тогава собственост на англичаните. Името му било Найджъл Мартин и той я поканил на вечеря. Била предупредена да се пази от женкари — сред пътниците, екипажа и по време на почивките. Но той изглеждал приличен, затова приела. Когато я изпратил обратно в базата на корпорацията, където, били настанени стюардесите, на сбогуване й подал ръка. Толкова се изненадала, че я стиснала.
Сетне, докато лежала будна в ужасната горещина, се питала какво ли ще е да се целува с Найджъл Мартин.
При следващия й престой в Басра той отново цъфнал на същото място. Едва след като се оженили, си признал колко усилия хвърлил, за да научи от местния представител на корпорацията Алекс Рейд кога отново тя ще бъде там. През есента на 1951-ва играли тенис, плували в Порт клуба и се разхождали из базарите на Басра. По негово предложение тя си взела отпуск и заминала с него за Багдад, където бил настанен на нова работа.
Скоро осъзнала, че на това място може да живее. Гъмжащите тълпи в ярко оцветени одежди, гледките и миризмите по улиците, храната, която готвели по брега на Тигър, безбройните дюкянчета, където се продавали билки и подправки, злато и диаманти — всичко това й напомняло за родната Индия. Когато Найджъл й направил предложение, веднага приела.
Оженили се през 1952-ра в катедралата „Сейнт Джордж“ — англикански храм в една от пресечките на ул. „Хайфа“. Наистина от нейна страна нямало кой да седне в черквата, но служителите от Иракската петролна компания и посолството били толкова много, че запълнили местата.
По онова време се живеело хубаво в Багдад — мудно и безгрижно. На трона било детето-крал Фейсал, страната се управлявала от Нури-ас-Саид, а преобладаващото чуждо влияние било английското. Това се дължало, от една страна, на огромния принос на Иракската петролна компания за стопанството, от друга — на факта, че повечето офицери от армията били готвени от англичаните, но най-вече на това, че всички членове на висшата класа били обучени от английски гувернантки с колосани дрехи, а следите от това възпитание остават за цял живот. С течение на времето съпрузите Мартин се сдобили с двама сина, родени през 1953-а и 1955-а. Кръстили ги Майкъл и Тери, защото били различни като маслото и водата; Гените на госпожица Индира Бохсе се проявили в Майкъл — бил чернокос, тъмноок и с маслинена кожа; местните английски шегаджии казвали, че прилича повече на арабин. Тери, роден две години по-късно, приличал на баща си — нисък, набит, с розова кожа и рижа коса.
В три часа сутринта един ординарец събуди майор Мартин.