При Нагс Хед движението се сгъсти, но след нос Хатерас колоната оредя. Точно по обяд спря пред облицованата с дърво сглобяема къща. Родителите му бяха на терасата, която гледаше към морето.
Рей Уокър зърна пръв сина си и нададе радостен вик. Мейбел излезе от кухнята, където приготвяше обяд, и се втурна да го прегърне. Дядо му седеше в люлеещия се стол с лице към морето. Дон отиде да му се обади:
— Здрасти, дядо, аз съм, Дон.
Старецът вдигна поглед, кимна и се усмихна; сетне се загледа отново към океана.
— Не е много добре — каза Рей. — Веднъж ще те познае, друг път не. Е, сядай и казвай какво ново има. Мейбел, донеси по една студена бира на момчетата.
Докато отпиваха, Дон каза на родителите си, че заминава след пет дни за Залива. Ръката на Мейбел се стрелна към устата; баща му стана сериозен. След малко се обади:
— Е, нали за това беше всичко дотук.
Дон отпи. Не разбираше защо родителите му трябва да се тревожат толкова много. Дядо му се бе вторачил в него и за миг като че ли го позна.
— Дон отива на война, дядо — извика Рей Уокър. Очите на стареца блеснаха.
Цял живот бе прекарал като морски пехотинец, постъпвайки в тези части направо от училище преди много, много години. През 1941-ва остави жена си при родителите й в Тълса, заедно с новородената Мейбел, и замина за Тихоокеанския фронт. Беше служил с Макартър при Корехидор и го чул да казва: „Ще се върна“ — и той наистина се върна.
Междувременно се бе сражавал на една дузина отвратителни атоли от Марианските острови и бе оцелял след ада при Иво Джима. Носеше седемнайсет рани на тялото си, всичките получени в бой, придобивайки правото да кичи гърдите си с лентичките на една Сребърна звезда, две Бронзови звезди и седем Пурпурни сърца.
Винаги бе отказвал да стане офицер, защото много добре знаеше къде е истинската власт. Беше изгазил на брега при Инчон, в Корея, а когато накрая го изпратиха да довърши службата си като инструктор на остров Парис, на парадната му униформа имаше повече отличия, отколкото на всяко друго парче плат в базата. Когато най-сетне дойде време да се оттегли от активна служба, на последния му парад присъстваха четирима генерали, които по принцип не уважават по-нисшите по чин.
Старецът махна на внука си да се приближи. Дон стана от масата и се приведе.
— Пази се от японците, момче — прошепна старецът, — че иначе ще ти видят сметката.
Дон прегърна мършавите му ревматични рамене и го успокои.
— Не бой се, дядо, няма да им дам да припарят до мен.
Старецът кимна доволно. Беше на осемдесет. В последна сметка не японците или корейците видяха сметката на безсмъртния войник, а старият господин Алцхаймер. Напоследък прекарваше времето си в приятен сън, а дъщеря му и зет му се грижеха за него.
След като се наобядваха, родителите разказаха на Дон за пътуването си из Персийския залив, откъдето се бяха върнали преди четири дни. Мейбел отиде да донесе снимките, които току-що бяха пристигнали от студиото.
Дон седеше до майка си, а тя му ги показваше, разказвайки за дворците и джамиите, за крайбрежията и пазарите на емиратите и шейхствата, които беше посетила.
— Внимавай, когато отидеш там — наставляваше го тя. — Ето хората, с които ще си имаш работа. Опасни са, само им виж очите.
Дон Уокър погледна снимката в ръката й. Бедуинът стоеше между две пясъчни дюни на фона на пустинята — краят на куфията му бе подпъхнат така, че да скрива лицето му. Само тъмните очи гледаха подозрително в обектива.
— Ще се пазя от този тип — пошегува се той.
Към пет часа стана да си върви. Родителите му го изпратиха до колата. Мейбел го притисна към себе си и отново му каза да се пази, а Рей го прегърна и рече, че се гордеят с него. Дон се качи на колата, даде на заден ход и излезе на пътя. Погледна назад.
На верандата на къщата се появи дядо му. Подпираше се на два бастуна. Бавно ги остави настрана, вдигна ръка към върха на бейзболната си шапка и я задържа така — стар боец който отдаваше чест на внука си, тръгнал на война.
От колата Дон вдигна ръка в отговор. Сетне натисна педала на газта и се стрелна напред. Повече не видя своя дядо. Старецът умря в края на октомври, докато спеше.
По същото време в Лондон се бе свечерило. Тери Мартин остана до късно в кабинета си, макар че студентите ги нямаше. Беше дългата лятна ваканция и той трябваше да подготвя лекции и специализирани курсове, така че дори през летните месеци беше много зает. Но тази вечер се насилваше да прави нещо, за да не се връща към тревогата си.