Знаеше къде е заминал брат му и непрекъснато мислеше за опасностите, които го грозят в окупирания от Ирак Кувейт.
В десет часа, когато Дон Уокър пътуваше на север от нос Хатерас, той си тръгна от факултета, пожелавайки лека нощ на стария портиер, който заключи след него. Закрачи по Гауър Стрийт и Сейнт Мартинс Лейн към Трафалгар Скуеър. Може би, мислеше си той, ярките светлини ще го развеселят. Нощта беше топла и опияняваща.
Като минаваше покрай църквата „Сейнт Мартин-ин-дъ-фийлдс“, забеляза, че вратите са отворени. Влезе, седна отзад и се заслуша в репетициите на хора. Но чистите гласове на хористите само задълбочиха потиснатото му настроение. Замисли се за детството, когато двамата с Майк живееха в Багдад.
Найджъл и Сюзън Мартин живееха в изискана, просторна стара къща на два етажа в Садун, богаташки квартал в онази половина от града, която наричаха Рисафа. Майк беше роден през 1953-а, а той — две години по-късно. Първият му спомен беше, когато едва двегодишен изпращаше тъмнокосия си брат, официално облечен, в началното училище на госпожица Сейуел. А това означаваше риза й къси панталони, обувки и чорапи — униформата на едно английско момче, — а Майк ревеше, защото си искаше своя диш-даш, бялата памучна дреха, която позволяваше свобода на движенията и държеше хлад на тялото. През петдесетте години животът в Багдад беше лек и изискан. Не беше трудно да станеш член на Масур клуб и Алуия клуб с плувния басейн, тенис кортовете и корта за скуош, където чиновниците от Иракската петролна компания и посолството се събираха да играят, да плуват, да се излежават или да пият на бара. Помнеше Фатима, тяхната дада, т.е. бавачка — пълничко кротко селянче от дълбоката провинция, която пестеше заплатата си за чеиз, така че, когато се върне на село, да се ожени за заможен млад мъж. Той играеше на поляната с Фатима, докато дойде време да приберат Майк от училището на госпожица Сейуел.
Преди да навършат три години и двете момчета говореха еднакво добре английски и арабски. Последния бяха научили от Фатима, от градинаря и готвача. Майк особено бързо възприемаше езици и тъй като баща им дълбоко се възхищаваше от арабската култура, къщата често беше пълна с неговите иракски приятели.
Поначало арабите обичат малки деца и към тях проявяват далеч по-голямо търпение от европейците. Когато Майк се стрелкаше насам-натам по поляната с черната си коса и тъмни очи, облечен в белия диш-даш, като непрекъснато дърдореше нещо на арабски, приятелите на баща му доволни се смееха и викаха:
— А бе, Найджъл, той прилича повече на някой от нас.
В края на седмицата отиваха да гледат Кралската Харития, един вид английски лов на лисици, пренесен в Близкия изток, на който гонеха чакали под ръководството на градския архитект Филип Хърст, след което всички ядяха овнешко с кускус и зеленчуци. Уреждаха също така чудни пикници надолу по реката до Острова на прасетата, който се намираше по средата на бавно течащата през града река Тигър.
След две години и той постъпи в началното училище на госпожица Сейуел, но тъй като беше много умен, тръгнаха заедно в подготвителното училище на господин Хартли.
Когато се явиха за първия учебен ден в Тасисия, където имаше няколко английски момчета, но също иракчанчета от висшите среди, той беше на шест, а брат му на осем години.
Но един преврат бе вече станал. Момчето-крал и Нури ас-Саид бяха заклани и неокомунистът генерал Касем бе взел абсолютната власт. Макар двете английски момченца да не го знаеха, родителите им и английската общност бяха обезпокоени. Проявявайки предпочитание към Иракската комунистическа партия, Касем провеждаше зловещ погром сред членовете на националистическата партия Баас, които на свой ред се опитаха да убият генерала. Един от членовете на групата, която се опита да извърши покушение срещу диктатора, но не успя, беше буйният младеж Саддам Хюсейн.
Иракчанчетата в училището не спираха да се заяждат с Тери:
— Той е червей! — рече един от тях. Тери започна да плаче.
— Да, такъв си — рече най-високото от момчетата. — Ти си тлъст и бял, със смешна коса. Приличаш на червей. Червей, червей, червей!
Сетне всички започнаха да скандират. Зад него се появи Майк. Разбира се, всички говореха арабски.
— Само някой да е обидил брат ми — закани им се той.
— Брат ти ли? Не изглежда да ти е брат. Повече прилича на червей.
Използването на юмруци не е част от арабската култура. Всъщност не е част от никоя култура, с изключение на някои райони от Далечния изток. Дори на юг от Сахара свитият юмрук не е традиционно оръжие. Чернокожите африканци и техните потомци е трябвало да бъдат обучавани да свиват юмрук и да нанасят с него удар; сетне в това отношение те станали най-добрите в света. Ударът със свит юмрук е до голяма степен в традицията на Западното Средиземноморие и най-вече на англосаксонците.