Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието
Част 1
1
Беше зноен августовски ден, мъжът и жената бяха тръгнали рано сутринта и вече няколко часа вървяха през боровата гора по ниските хълмове.
Глетчерите от ледниковата епоха бяха издълбали набраздени урви по билото на планината и бяха превърнали подножието й в килим от чакъл. Пластовете й се бяха слягали и размествали в продължение на три милиона години над югозападната част на езерото Тахо и бе един от върховете на планинската верига, разделяща Калифорния от Невада.
През тази година и половина откакто Нина Рейли беше започнала юридическата си практика в импровизираното градче Саутлейк Тахо, тя често съзерцаваше планината Талак от западния прозорец на офиса си. Неизменното присъствие на планината я успокояваше и й даваше чувство за сигурност. Мислеше за нея като за своята планина и й се искаше да се качи там някой ден. Въпреки че снегът покриваше пътеките до средата на юли, маршрутите из планината не изискваха никакви специални технически умения, само чифт здрави крака и раница на гърба.
Но Нина се колебаеше. Не й се тръгваше сама и предпочиташе да я придружава някой, който е бил вече там.
През юли, когато започна втората й година в Калифорния Сиера като адвокат по защитата в един изтощителен процес за убийство, нейното уважение към Колиър Хелоуел, пълномощен окръжен прокурор и обвинител по делото, прерасна в по-личен интерес. После научи, че той е изкачвал Талак. Така че един ден го попита дали не би я придружил. Той й каза да си вземе и спален чувал, защото този уикенд метеоритният дъжд Персей правеше бляскавото си ежегодно представление и щеше да им се отвори възможност да го наблюдават от върха на планината.
— Нина — подвикна й Колиър през рамо, — престани да размишляваш така усилено. Уморяваш ме.
И ето сега Нина, която нееднократно беше разяснявала вредата от компютрите върху частната юрисдикция, се препъваше по стръмната пътека зад него и от време на време махаше, за да прогони мухите, които се въртяха пред слънчевите й очила. Тя преглътна меката забележка и си помисли, че екскурзията разкриваше много неща за самата нея — например, че напоследък можеше да говори само за право.
— Съжалявам — явно за тези няколко години под флуоресцентните лампи съм хванала кокоша слепота. Освен това ми се ще да си пренастроя мозъка, обаче не си спомням как ставаше. Той продължава да навива само в една посока — върти, върти, върти…
— Я се огледай наоколо. Какво виждаш?
Виждаше косматите прасци на Колиър, които тъпчеха сухата пръст пред нея, златния часовник на китката му, раницата на гърба, която се поклащаше леко при всяко движение, червената му бейзболна шапка, но той явно нямаше това предвид. Просто искаше тя да се порадва на природата, на местата, през които минаваха, но това беше трудничко, защото Нина не вдигаше поглед от собствените си крака, и нищо чудно — само така успяваше да се задържи права. Не беше като яките, бодри туристи със свежи лица, с които се разминаваха от време на време и които крачеха с бодра маршова стъпка като работници от съветски плакат.
Тя хвърли поглед към ръцете си, бледи и без загар, макар че лятото вече преваляше. Болеше я гърбът и дробовете й усилено работеха. Подхождаше по-скоро за плакат от „Фантомът на операта“ с плахи очи, залутана из тъмните съдебни зали ден и нощ и ето я сега — един фантом, спасил се в Тахо от безбройните миши състезания.
— Е?
— Добре де. Виждам дървета, скали, сенки, прахоляк, храсти. Едно животинче току-що ни пробяга пред краката. Какво беше това? Да не говорим за комарите. Купища комари. Мразя комарите.
— Това беше мармот — каза Колиър. — Гризач, който живее в скалите. Сладко мишленце, а? — Той крачеше леко и ритмично. Почти не се задъхваше. Не беше честно. А тя засмукваше целия въздух в радиус от десет крачки наоколо си.
Той разтвори ръце и продължи.
— Червени ели. Бели ели. Борове Джефри, дъбове Хъкълбери, бодлив снежен храст, манзанита. Я помириши! Тютюнев храст, много ароматен. — После посочи небето.
— А, ето я луната.
Съвсем ясна, луната плуваше в синевата, като че ли слънцето беше забравило да я приспи тази сутрин.
— Ей там, точно до нея, има една светла точица — Венера.
— Майтапиш се! — Тя вдигна глава и заслони очите си с ръце. — Не я виждам.
— Опитай се да я видиш с периферното си зрение.
— Гледам, гледам! — Докато се взираше нагоре, на Нина й се стори, че небето е съставено от ярки танцуващи частици. На около осем хиляди стъпки височина изпълненият със звезди вакуум прозираше през дълбоката синева, предизвиквайки странно, главозамайващо усещане.