Точно в два часа на обяд Нина влезе в следственото управление, което се намираше зад булевард „Ал Тахо“, в добре познатата й сграда на окръжното полицейско управление през площада, който го разделяше от съда.
В тези две сгради минаваше по-голямата част от професионалния и живот. Чистите линии на техните конструкции и естественият цвят на дървото ги сливаше с парка, сред който бяха разположени. Високи ели се издигаха покрай сградите. Работата в Тахо имаше и добрите си страни — великолепна, почти неестествено привлекателна атмосфера, далече от забързания градски живот и шансът да живееш на място, което много други посещават само като курорт. Макар че понякога точно това пречеше. Да седиш по цели дни и да работиш, докато туристите навън се забавляват, си беше цяло мъчение.
Вътре я чакаше семейството на загиналия.
— Здрасти — каза Нина неадекватно на ситуацията. — Как сте, госпожо Де Биърс? — Тя се ръкува с нея.
Нина едва позна в Сара Де Биърс уморената жена от планината. Беше вдигнала тъмните си къдрици на тила, кожата й беше загоряла от планинското слънце и вятъра, но очите й не бяха червени или подпухнали и Нина отбеляза на ум, че Сара не е плакала много за съпруга си. Носеше тъмносин костюм, бяла блуза и черни чорапи. Семплият стил и ниските обувки подчертаваха крехките линии на тялото й.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Това е само една формалност. Вие сте очевидец, или нещо такова.
— Видяхте ли наистина как мълнията го е ударила? — намеси се младото момиче, Моли.
— Не, не точно — каза Нина.
— Не точно? Какво искате да кажете?
— Моля те, скъпа. След малко ще говорим за това — каза майка й и посочи стола до себе си. Дъщеря и се тръсна върху него, взе едно списание и го заразглежда.
Нина се усмихна колебливо на брата на Моли, който седеше срещу тях в стаята.
— Вие с Моли сте близнаци, нали? — попита тя.
— Родени сме през тринайсет минути — каза Джейсън. Беше висок над метър и осемдесет и сигурно щеше да расте още. Той държеше пръст между страниците на каталога на колежите, който четеше.
— Колумбия? Добро училище — каза Нина, като посочи каталога. — Не че съм била там.
— Учителят ми по история от гимназията е приятел с един от преподавателите там — каза Джейсън.
— Джейсън можеше да отиде в Колумбия, имаше оценките и всичко останало, но баща ни искаше той да се занимава със семейния бизнес — обади се Моли. — Поне не се опитваше да ми налага и на мен.
— Беше решил, че трябва да се ожениш за някой тузар и да донесеш пари в компанията. Всичко беше измислил — каза Джейсън.
— Джейсън, Моли — намеси се майка им рязко. — Това са семейни въпроси.
Вратата се отвори и влезе мъжът със синьо-зеленото шалче, който беше последвал спасителите онзи ден надолу по склона. Нина беше научила, че цялото му име е Лео Терънт. Той изглеждаше съвсем същият, както и тогава на планината, бодър и спретнат в джинсите си и памучната си риза на тънки райенца. Възлестите му ръце и якото тяло напомняха по някакъв начин за занаята му на строител.
— Здравей, Сара, здрасти, Моли — каза той.
— Ти си здрасти — отвърна Моли.
— Как сте, държите ли се?
— С мъка сподавяме риданията.
— Моли!
— Радвам се, че е мъртъв — каза Моли предизвикателно. — Нямам намерение да се преструвам.
Устните й потрепнаха.
— Ела насам и седни до мене, Мол — каза нежно брат й. Тя отиде, без да погледне никого. Джейсън протегна ръката си и погали светлорусата й коса. — Всичко е наред, Мол.
— Дръж се прилично. — Прошепна майка й, но всички чуха.
Моли не й обърна внимание. Лео се разходи из стаята.
— Как си, Джейсън?
— Добре. Мама спи по-добре — отвърна Джейсън. — Доктор Лий каза, че отново си е натоварила крака на планината.
— След няколко дни ще се оправя, Лео.
Терънт продължи:
— Какви глупаци бяхме. — После се обърна и подаде ръка на Нина. — Срещнахме се в планината — засмя се тихо. — Звучи като стара народна песен, нали?
— Съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства — каза Нина, като се здрависа с него.
— Трябваше да се върнем още щом се заоблачи, когато говорихме с вас. Макар че Рей никога не би се отказал по средата.
Вътрешната врата се отвори, млада жена, облечена в бяло, ги покани да влязат.
Следователят, д-р Клаусън, седеше зад масата, барикадирана с папки и книжа, старта беше без прозорец. Те насядаха на сгъваемите метални столове около масата. Семейството и Лео се скупчиха един до друг, сякаш за да почерпят сигурност от близостта си сред атмосфера, която напомняше болнична.