— Колиър. Колиър? — прошепна тя. Устата му беше леко отворена.
Той спеше.
Тя тъкмо се измъкваше на пръсти, когато телефонът отново иззвъня и го събуди. Той започна да говори с Пол, като й посочи с ръка да се върне на дивана. Лицето му беше засрамено.
Тя промърмори нещо и изчезна. Беше разбрала, че просто няма смисъл…
В единадесет и половина преди обед Нина седеше зад стъклената преграда, очаквайки Джейсън. Целият затвор миришеше на понички. Зад пазача, който прегледа служебната й карта, тя виждаше помещението, в което бяха разположени килиите и задържаните, които си бъбреха нехайно. Дори и в затвора, всекидневният живот продължаваше.
След няколко минути доведоха Джейсън. Той наведе глава, за да влезе през ниската врата и изпълни кабинката с ръста си. Някак бе успял да среше косата си и да се изкъпе. Тя си спомни, че задържаните имат право на душ два пъти седмично. Може би днес беше такъв ден.
Въпреки че лицето му беше бледо и угрижено, той не приличаше на наплашеното момче, което тя очакваше да види. Пред нея стоеше един млад мъж, който излъчваше уравновесеност и зрялост. Нина въздъхна с облекчение, вече нямаше усещането, че ще защитава дете. Тя осъзна, че все повече го харесва.
Джейсън се бе запознал със съдържанието на всички документи и около час и половина обсъждаха предстоящото предварително заседание. Нямаше да се налага той да дава показания.
— Кой е съдията?
— От градския съд на окръг Алпин. Обикновено е Флеърти, от нашия съд, но сега е отстранен, защото е познавал дядо ти.
— Той може да даде на новия съдия преднамерени сведения.
— Не. Това е недопустимо.
— Може да съм млад, но някои неща ги разбирам. Целият град е убеден, че аз съм го направил. Вестниците непрекъсната пишат по случая. Дядо ми познаваше всекиго, който има някакви пари тук. Дори и съдията от Алпин ще е подочул нещо.
Джейсън изгуби самообладание само веднъж, когато стана въпрос за семейството му. Той не желаеше майка му и сестра му да свидетелстват, но Нина не можеше да му обещае, че ще избегнат това.
— Така можем да противодействаме на обвинението — обясняваше тя. — Не бива да пропускаме и най-дребния шанс да отхвърлим колкото се може повече от основните обвинения, дори ако се наложи Сара и Моли да бъдат намесени. Между другото, и двете получиха призовки от прокурора. Това не означава непременно, че ще ги разпитват, но има такава възможност.
— Но те нищо не знаят — избухна Джейсън, сви юмруци и удари по стъклото в изблик на безпомощност.
— В това отношение нямаме никакъв избор. Сега се успокой. Овладей се. Трябва да ти кажа нещо, което едва ли ще ти хареса.
Той отпусна ръце. Наклони глава и няколко минути диша дълбоко. След това отвори очи и каза:
— Готов съм.
— Аз искам да те защитавам, но като имам предвид малкото, което ми каза, едва ли ще успея. Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да ми кажеш дали прикриваш някого. Може би се надяваш, че и без това ще спечеля заседанието и няма да ти се наложи да ми кажеш, но нещата не стоят по този начин.
— Не съм убил дядо. Какво повече искате?
— Може би ще ми помогнеш да си обясня един факт, който сам по себе си е достатъчен, за да те осъдят — отпечатъците от пръстите ти по лопатата, намерена до гроба.
— О, не. — Той простена и закри лицето си с ръце. — О, Боже.
— Отпечатъците са единственото сериозно основание на обвинението. По лопатата има и кръв. Кръвта на дядо ти.
— Никога не съм го докосвал.
— Беше ли там? Ти ли изкопа гроба? Защо Джейсън? Защо?
— Не мога да ви кажа! — Извика той. — Не ме питайте!
Нина започна да се ядосва.
— Ти не си единственият застрашен. Кой мислиш, се обади в полицията от Райт Лейк, в нощта на пожара?
— Откъде мога да знам?
— Аз го направих.
— Вие?
Ужасеният му поглед я накара отново да си спомни онази нощ и особено мига, когато прибра очилата от пода.
— Търсих те.
Искаше й се да му разкаже цялата история. Ако той наистина не можеше да й помогне с онова, което знаеше, поне щеше да се почувства ангажиран с борбата, която тя водеше.
— Майка ти беше разтревожена, след като разбра, че не си прекарал нощта при Кени. Тя ми се обади. Имам основания да смятам, че може да си бил в бунгалото.
— Мили Боже! Тя ви е изпратила да ме търсите?
— Не знаеше къде си. Мислеше, че Джо Маркес може би знае. Разбрах за бунгалото от него.