— Показва как боговете си вършат работата. Може да се каже по този начин: Какво се влачи през тинята? Освен мен и вън оттук?
— Джо знае. Мини покрай къщата и паркирай. Ще бъда там.
След двайсетина минути Нина започна внимателно да се спуска по един изоставен път в долината Кристмъс. Гъстата борова гора, притиснала шосето от две страни, създаваше впечатление, че се свечерява. Клоните бяха надвиснали като черни, сплъстени бради. По пътя се сипеха едри дъждовни капки. За неин късмет това беше единственият път в долината, така че нямаше опасност да се изгуби.
Тя подмина пощенската кутия на Маркес и продължи нататък. Съседският дакел започна да вие и се опита да настигне колата с късичките си крачета. Колата на Пол я задмина плавно и тихо, избягвайки ловко малкото кафяво животинче, после спря. Нина се шмугна край него и паркира отзад.
— Скачай вътре. — Пол отвори вратата. — И кажи на твоя обожател да понижи тона. Желателно е да се промъкнем незабелязано.
Преди Нина да успее да затвори вратата, кучето я настигна, лаейки силно, с вдигната право нагоре твърда опашка. Тя му поговори нежно, после се протегна, помилва го зад ушите и получи благодарствено приятелско близване, преди да затвори вратата.
Пол взе куфарчето й и го сложи на задната седалка.
— Винаги изглеждаш готова за разходка или вечеря в скъп ресторант.
— Толкова работа ми се събра напоследък. През уикенда си взех за вкъщи едни документи, които все още си седят така.
— Хм. Както се сещаш, подобни идеи са характерни за определен тип хора.
— Е, със сигурност не и за теб, дори ако злобните слухове по твой адрес са верни.
— А? — Пол се намръщи. — Какви слухове?
— Не мога да повтарям клюки.
— Тогава хайде да се захващаме със случая — каза той прекалено ентусиазирано. И Нина му позволи да излезе от играта.
Докато Пол наблюдаваше мрачната улица, Нина отново си помисли, че в живота му има друга жена.
— Как мислиш, дали си е вкъщи? — попита Пол.
През дърветата се процеждаше слаба матова светлина от една градинска лампа и подсилваше унинието, което излъчваше къщата.
— Ще отида първа. Мисля, че в къщата има някой.
В колата беше уютно. Носеше се музиката на Джон Колтрейн, любимия саксофонист на Пол. Миришеше на прясно кафе, на афтършейв и влажна кожа. Старото му кафяво авиаторско яке беше хвърлено на задната седалка до куфарчето му, което той наричаше „моя работен несесер“, а тя винаги се беше чудила за какво го използва.
За разлика от анонимната атмосфера на хотелските му стаи й дори от апартамента му, колата го разкриваше по-отблизо, показвайки смесица от момчешки приумици и сурова мъжественост. Той кръстосваше прашните пътища на Калифорния със същия авантюристичен дух, с който някогашните каубои са препускали на своите коне.
— Преди да започнем, нека да поговорим за минута — каза той, дърпайки ръчната спирачка. Дакелът, явно успокоен от милувката, се затътри към една кучешка вратичка в оградата на другата къща и изчезна. — Случаят „Мийд“ и случаят „Де Биърс“ се преплетоха. Стана прекалено внезапно, за да мога да го контролирам. Джо Маркес е притежавал колата, която е убила Ана Мийд. Джо Маркес ти е казал да отидеш до езерото в нощта на пожара. Ти все още ли не си казала на полицията, че ти си се обадила тогава?
— Все още.
— Наясно си какъв риск си поела, нали? Могат да те обвинят, че възпрепятстваш правосъдието. Дори ако имаше влиятелни приятели в този град — а ти нямаш, — защо трябва да рискуваш? Ако не им кажеш, че Джо те е изпратил на езерото, никой няма да го заподозре като потенциално опасен.
— Ако дам показания сега, ще трябва да им кажа цялата истина. Още не съм готова за това.
— Ей! — Пол постави ръката си върху раменете й и я обърна така, че да може да го гледа в очите. — Ти знаеш нещо, което не си ми казала? Не искаш ли да ми се довериш?
— Не виждам защо трябва да поемаш такъв риск, освен заради удоволствието да ми правиш компания в пандиза.
Той помисли малко, после продължи:
— Знаеш нещо, което може да уличи Джейсън, нали?
— Съжалявам, Пол. Дори наистина да знам нещо повече, не мога да ти го кажа. Не съм сигурна, че не е служебна информация.
— И заради това аз блъскам на сляпо. Инатът ти ме вбесява понякога! Както и да е… Кажи ми нещо друго — само ние ли знаем, че Джо има връзка, колкото и косвена да е, и с двата случая?
— Да. Но не можем да сме сигурни, че той знае какво се е случило край езерото. Той просто предположи, че Джейсън може да е отишъл там. Това е всичко.