— Джо може да е изкопал тялото и да е предизвикал пожара, независимо как е умрял Куентин. Единственото нещо, което не мога да разбера е защо — каза Пол.
— Джо не би могъл да запали бунгалото. Аз тръгнах натам веднага след като го видях в къщата на Сара. Няма начин да ме е изпреварил.
— Може да е бил там, преди да се видиш с него, и да е запалил слаба искра, която да е тляла известно време, преди ти да пристигнеш там. Мислила ли си за това?
— Не — каза тихо Нина. Спомни си лицето на Джо през онази вечер, бавните му, обмислени движения, гневния му изблик… — Предполагам, че е възможно. Но мисля, че щях да забележа нещо в поведението му. Най-многото да знае кой е запалил огъня.
— А ако наистина е така? А ако ни каже, че е бил Джейсън? Мислиш ли, че можем да измъкнем някаква истина от него? Не трябва ли да спрем да си търсим белята?
— Аз ще поема риска, Пол. Не вярвам, че Джейсън е убил дядо си.
— Продължаваш да държиш на своето. ОК, бейби, но поне веднъж допусни, че и ти може да сбъркаш.
Забележката засегна самоувереността й и тя побърза да се защити:
— Не ми викай „бейби“!
— Извинявай, шефе.
— И не ме наричай „шефе“.
Пол вдигна ръце в знак на помирение.
— Добре. Какъв е планът за действие? — попита тя поуспокоена.
— Не е точно план, но съм намислил нещо. Преди това обаче трябва да ти кажа нещо. За онази жена, Ким Вос.
— Единствената свидетелка по делото „Ана Мийд“?
— Точно така. Оказа се, че е имала връзка Куентин. Той я е издържал в продължение на четири години. Отношенията им, в известен смисъл, са били доста странни. Това имах предвид, когато ти казах, че двата случая се преплитат.
Нина се опитваше да осмисли информацията.
— Тя твърди, че са били в добри отношения, и че с неговата смърт е изгубила източника си на доходи. Според Лео Терънт Де Биърс й е завещал малък дял от бизнеса, за около петнайсет бона. Съмнявам се да е убила Кунтин заради това. Всъщност изобщо не смятам, че има нещо общо с неговата смърт или с тази на Ана, но все пак — ето я, стои в центъра и на двата случая точно като Джо Маркес.
— С какво се занимава тя?
— Художничка, която едва си изкарва хляба. Изцяло посветена на изкуството. Няма други интереси. Умна и привлекателна.
На Нина не й хареса фалшивата му незаинтересованост. В края на краищата това беше жената, по която Пол толкова въздишаше. Художничка. Защо тя не можеше да бъде художничка? Творчески тип, сигурно готви хубаво, с дълга гъста коса и ексцентрични обеци, ухаеща на екзотични аромати, с ленив и свободен дух, способна да разговаря с еднаква лекота за Пикасо, Силвия Плат и Джак Никълсън. Би трябвало да е странно съблазнителна, доколкото нямаше абсолютно нищо общо с обичайния кръг от познанства на Пол.
Беше идиотско, но Нина почувства силна болка:
— Може би Ким и Джо се познават — каза тя. — Може и тя, и Ана, и Куентин, и Джо да са играели покер в „Приз“ всеки четвъртък. Ким е убила Ана, защото й е завиждала, че има истинска работа, а Куентин, защото не е уважавал изкуството й.
— Добра теория или поне не по-лоша от всяка друга — каза Пол, който, изглежда, се забавляваше.
— Знаеш, че ако тя има и друга връзка с двата случая, ще трябва да я заподозрем, нали?
— Хайде да видим как вървяха нещата, преди да започнем да обвиняваме за всичко Ким — каза Пол, а Нина забеляза двусмислеността на коментара му. — Приготви се за основното представление.
Пол подкара смело по изровения път. Посрещна ги нов лай, този път кучето беше голямо, то се спусна към колата и започна да скача около нея.
— Още един твой почитател. Кучетата май ти имат зъб.
Едно босо момче слезе от разнебитената веранда, прескачайки пъргаво локвите, хвана нашийника на кучето, плесна го и то млъкна. Кучето клекна, а момчето се провикна:
— Частна собственост.
— Ей, здрасти — извика Нина. — Бихме искали да поговорим с господин Маркес.
— Него го няма.
— Търсим го по работа. Важно е — каза Пол.
Момчето им каза да почакат и влезе в къщата. Те стояха напрегнати около минута, после хлапето отново се появи.
— Обадих му се — каза то с малко неприветлив глас.
Телефонът в къщата иззвъня. Момчето отиде да вдигне, после ги пусна да влязат, посочвайки им дневната.
Вътре беше още по-тъмно и неприветливо от буренясалото сечище, сред което беше построена къщата.
Насред овехтялата стая имаше голям телевизор. Момчето беше изключило звука и екранът хвърляше пъстри отблясъци. Срещу него имаше канапе, тапицирано с бял плюш, а по олющените стени тук-там се мъдреха изображения на Иисус, Светата Дева и някакви светци. Нина взе слушалката: