— Аз съм Нина Рейли. Господин Маркес?
— Познах ви по описанието. Какво търсите в моя дом?
— Трябва да говоря с вас.
— Зает съм. Нямам време.
— Това синът ви ли е? Много е учтив.
Настъпи тишина, а после неохотният глас на Джо:
— Той е добро момче. Но вижте, мадам, вие не можете да останете там. Това е моят дом.
— Синът ви съвсем сам ли е вкъщи?
— Ще се обадите на социални грижи или на някой друг? Той не е добре, съвзема се от грип, но вие няма защо да се безпокоите. Какво искате?
— Само няколко думи, Джо. Можем да почакаме тук.
— Не, не можете. Не мога да позволя разни хора да ме чакат в къщата ми.
— Кажете ми къде мога да ви видя? Или се страхувате да говорите с мен?
— Не се страхувам.
— Тогава какъв е проблемът?
— Да се срещнем в града, след половин час, става ли? — И той даде някакъв адрес, който Нина запомни.
— Ще дойдем.
— Дайте ми момчето.
Докато излизаха, можеха да чуят мъмрещия глас на Джо през слушалката и виждаха детето, което кимаше и казваше: „Да, тате, да, тате…“
На шосето се разделиха. По обратния път към града Нина се обади на Боб, който беше поверен на Сенди:
— Боби?
— Здрасти, мамо.
— Какво правиш?
— Уиш ме учи да поправям радио. Донесъл е тук едно, цялото на части. А Сенди ни купи китайска храна.
— Съжалявам, скъпи, но ще закъснея. Ще трябва да останеш сам още известно време.
— Какво друго? — Гласът на Боб звучеше жизнерадостно.
— Дай ми Уиш.
— Уиш? Ще можеш ли да се погрижиш за Боб малко по-дълго? Ще закъснея.
— Ние ще сме тук. Това нещо трябва отново да проработи. Сигурно има един милион части.
— Ясно. Намерил си някакво старо разглобено радио?
— Да, в предния кабинет.
— Радиото ми от колежа? Онова, което държа в шкафа до вратата? Добре ще направиш да го сглобиш отново!
— Това и правя — отговори Уиш с глас на оскърбена невинност.
Недалеч от мястото, където живееше Кени Мангър, на „Блек Барт Роуд“, Нина забеляза камиона на Джо, паркиран пред една къща с огромен клен в двора. След малко Пол паркира зад нея и двамата бързо изкачиха влажните стъпала. Дъждът беше намалял, а боровите иглички и листата на клена по земята блестяха.
Едно момиче с дълга коса, вързана на опашка, отвори вратата.
— Господин Ван Уегънър! — каза тя удивена.
— Какво за Бога… госпожо Лаура?
Пол и жената се гледаха поразени. Накрая Нина попита:
— Може ли да влезем?
— Разбира се — каза младата жена, без да сваля очи от Пол.
След като избърсаха грижливо краката си в изтривалката, те влязоха. Отвътре къщата беше тъмна, като тази на Джо, но миришеше на лук и пържен боб, а в камината гореше огън. Едно детенце се беше вкопчило за джинсите на момичето и се опитваше да се скрие зад гърба й. Пред огъня, върху дрипав фотьойл, седеше Джо с малко момченце на скута си.
— Съжалявам, че не мога да стана, но днес паднах от покрива и си ударих гърба. Кой сте вие? — попита той Пол и остави детето на пода до себе си.
— Това е човекът, който ме покани на обяд, Джо — отговори госпожа Лаура. — Искаше да разговаряме за Рубен и госпожа Мийд. — Тя се обърна към Пол. — Изненадана съм, че ви виждам тук.
— Аз съм не по-малко изненадан от вас. Нина, младата дама е Люси Лаура. Била е омъжена за Рубен Лаура, условно освободения, който е посетил Ана Мийд в деня на смъртта й.
Нина се представи.
— Радвам се да се запознаем — отговори госпожа Лаура и им посочи дивана.
Докато гледаше милата семейна сцена, Нина си спомни за момчето, което седеше съвсем само в къщата на Джо. То беше по-голямо. Може би не му се играеше с малки деца и предпочиташе спокойствието и тишината. А може и наистина да беше болно. Вероятно се страхуваха, че и другите деца могат да се заразят.
— Какво има? — попита Джо. — Защо идвате с него?
— Той работи с мен за защитата на Джейсън. Но работи и по случая „Ана Мийд“. Искаме да говорим с теб — и за двата случая.
— Нямам какво да крия — каза Джо, подхвърляйки една червена топка, която малкото дете хващаше. Не изглеждаше напрегнат. — Моето момче добре ли е? След малко тръгвам за вкъщи.
— Изглежда чудесно — каза Нина.
— Добре тогава, хайде да приключваме.
— Госпожо Лаура, как се запознахте с Джо? — попита Пол.
Тя погледна към Джо, който й кимна, и каза:
— Джо и аз скоро ще се женим. Мисля, че на обяда ви споменах за това.
— Поздравления. Но как се запознахте?
— Аз ще отговоря вместо теб — каза Джо. — Чрез Рубен. Той беше мой братовчед.
Нещата трябваше да се изясняват, но Нина имаше объркано чувство, че под привидните случайности фактите отново се преплитат.