— Влюбихме се един в друг след смъртта на Рубен. Скоро ще се женим.
Госпожа Лаура пристъпи към фотьойла и обви с ръце облегалката, като че ли беше продължение на Джо. Той помилва ръката й, без да сваля очи от Нина и Пол.
— Нина ми спомена, че ти си я насочил към бунгалото при езерото, когато е търсила Джейсън в нощта на убийството на Куентин де Биърс.
— Това беше просто предположение. Ходихте ли там? — той се обърна към Нина.
Без да му обръща внимание, Пол продължи:
— Опитвам да разбера, откъде си предположил, че Джейсън може да е там?
— Защото той каза, че ще следи дядо си. А това беше скривалището на Куентин. Момчето знаеше къде е бунгалото. Миналото лято хвана там близо трикилограмова пъстърва.
— Майка му не ми спомена за това — намеси се Нина. — Тя беше много разтревожена заради него. Защо не ми е казала, че има вероятност Джейсън да е там?
— Как бих могъл да знам? Може би не е искала да ви го каже тя самата.
Нина схвана идеята. Възможно ли беше? Всъщност Сара наистина й го каза косвено, изпращайки я при Джо, от когото тя научи за бунгалото. По този начин излизаше, че Сара няма как да не знае къде са телата.
Можеше ли Сара, преструвайки се на загрижена за Джейсън, да е изпратила Нина до бунгалото, за да открие и телата, и слънчевите очила? Така картината придобиваше завършен вид. Сара също не желаеше тялото на Рей да се ексхумира и сигурно е била притеснена от постоянния натиск на Куентин. Но дали тя можеше да използва голямата и тежка изкопна машина? Пък и какъв човек трябва да си, за да изкопаеш мъртвия си благоверен и — още по-лошо — да натопиш собствения си син!
Освен ако не е помагала на някой друг, упражнявал натиск върху нея. Лео?
Пол беше вдигнал вежди въпросително, Джо и госпожа Лаура я гледаха изненадано, но всичко, което можеше да измисли беше: Лео, заради компанията; Сара, за да се освободи напълно от властта на мъжете Де Биърс.
Или да ги оправдае, защото не е сигурно, че е извършено хладнокръвно убийство. Куентин изравя тялото на сина си, лопатата е все още топла и от нея падат парченца от пръстта от гроба, тежкото дишане, докато изгребва пръстта с ръце, на които има ръкавици… след това идват Лео и Сара. Сбиване…
Тя си даде сметка, че ако Сара е оставила очилата, за да натопи Джейсън, и е избрала нея, за да ги открие, сега трябва да е бясна, че все още не ги е предала на полицията.
— Имам копие от показанията, дадени в полицията — каза Пол. — Ти казваш, че си бил вкъщи, когато…
— Да, със сина ми.
— Други свидетели?
Джо се разсмя. Той разроши косата на момченцето и попита:
— Защо ми е да убивам стария човек?
— През последните два месеца внасял ли си по-голяма сума в някоя банка?
Госпожа Лаура първа разбра въпроса:
— Джо не е убиец — извика тя.
— Добре, нека продължим — каза Джо. — Мислите ли, че ще ядем боб и ориз всеки ден, ако аз имам пари настрана? Мислите ли, че ще се трепя да ви кося ливадите на вас, богатите англосаксонци, ако можех да стоя вкъщи и да живея от банковата си сметка? Ще кажете ли още нещо, преди Люси да ви е изритала през вратата?
— Издирвам понтиак „Каталина“, модел 1959-а, бял или кремав, номер JOK6SSG. Притежавал ли си някога нещо подобно?
Усмивката на Джо изчезна. Госпожа Лаура изглеждаше неприятно изненадана. Нина, която витаеше в собствените си мисли през последните пет минути, също се сепна.
— Имах подобна кола, но беше доста отдавна, не мога да си спомня номера — отговори внимателно Джо.
— Колко отдавна?
— Преди години.
— Три години?
— Може би.
— Къде е сега?
— Беше открадната. Този ден работех в къщата на Де Биърс. Бях оставил ключовете си в колата, паркирана на алеята. Когато я потърсих след работа, видях, че е изчезнала.
— Съобщихте ли в полицията?
— Тя беше просто стара бричка, предполагам към тридесетгодишна и се разпадаше. Не си струваше да си правя труда да съобщавам. Дори не беше застрахована. Щях само да си създам главоболия.
— По-добре щеше да е, ако беше съобщил, Джо — каза Пол.
— Не му говорете по този начин — заповяда госпожа Лаура. — Мислех, че сте приятен и разбран човек. Сега виждам, че и вие сте от онези, които се опитват да ни мачкат, защото сме латиноамериканци.
— Имай търпение, Люси — каза Джо и отново взе детето на коленете си. — Защо ме питате за старата бричка?
— Защото тази стара бричка е убила Ана Мийд.
Последва тишина, нарушавана единствено от движенията на децата. Огънят беше загаснал и в стаята захладня. Госпожа Лаура донесе дърва и ги хвърли в огнището. После взе дъщеря си, която беше започнала да хленчи.
Джо бутна фотьойла настрана и седна на стола, потрепервайки. Госпожа Лаура отново запали огъня. Беше толкова миниатюрна, че на Нина й изглеждаше почти невероятно тя да е майка на двете деца. Лицето й беше мрачно.