— Не им казвай нищо повече, Джо — каза тя.
— Няма. Няма смисъл. Как може колата ми да е убила служителката от пробацията?
— Ако не си я карал ти, го е направил някой друг — каза Пол.
— Люси, възможно ли е Рубен да е взел колата? — попита Джо. — Веднъж, когато се опитвах да му помогна да си намери работа, го водих до имота на Де Биърс. Знаеше къде се намира. Спомням си, че по това време ти си ме молила…
— Чуваш ли се какво говориш? Рубен да е блъснал тази жена! Това е невъзможно! Той се самоуби два часа преди нейната смърт!
— Така е — каза Джо, успокоен. — Рубен имаше големи неприятности, но никога не би направил подобно нещо.
Той се протегна и притвори очи, потрепервайки отново.
— Чуй ме, Хосе — каза госпожа Лаура, — никога не съм вземала колата ти. Няколко пъти съм ти я искала, да, видях, че си спомни за това. Но никога не съм я вземала без твое знание. Защо ми е на мен да наранявам Ана? Помниш ли какво казваше Рубен за нея? Казваше, че тя има сърце. Мили Боже, това беше достатъчно да разплаче човек, при цялото недоверие и враждебност наоколо.
— Никога не съм те подозирал, Люси — Джо поклати глава.
— Разкажете ми за неприятностите на Рубен — каза Нина, предугаждайки въпроса, който се въртеше в главата на Пол.
— Е, не знам за какво точно става дума — каза Джо. — Не мисля, че съм замесен по някакъв начин. Люси и аз не сме направили нищо лошо, така че ще се радвам, ако мога да ви помогна. Рубен и аз бяхме втора година в гимназията, когато той започна да краде разни неща, дреболии. Всички около нас искаха да имат все повече неща. Мен това не ме вълнуваше, но Рубен следеше рекламите по телевизията, като че ли хората, които можеха да си позволят скъпи вещи, бяха хора като нас. Той знаеше какви трябва да са ти обувките, сакото, всичко. Хванаха го да краде един часовник в Мервин и го изпратиха за шест месеца в младежки поправителен лагер. Той се промени. След няколко месеца намушка един човек. Имаше късмет, че го третираха като непълнолетен. Прекара една година в поправителен център. Когато го освободиха, всички се преместихме в Тахо. Баща ми получи работа в лесничейството. Рубен искаше да започне работа повече от всичко на света. Тъкмо се беше оженил за Люси, искаше по-добра работа, искаше да се издигне, но вече имаше досие. Никой в Съединените щати нямаше да наеме човек с досие, като неговото. Тогава той отново започна да се влачи с разни отрепки, да пие и да се забърква в тъмни сделки. Опита се да открадне едно портмоне и го вкараха в затвора.
— Искаше да се грижи по-добре за нас — каза госпожа Лаура, — но когато излезе никой не го вземаше на работа заради досието, а и защото го смятаха за ненадежден, за пияница. Той се отчая. Хосе тъкмо беше започнал работа като градинар и се опитваше да му помогне, но Рубен… никога не положи усилия да се справи с проблемите. Никога няма да забравя как винаги когато можеше, ти се отбиваше, за да ни донесеш нещо за ядене — обърна се тя към Джо.
Седеше на страничната облегалка на стола му и се накланяше към него, сякаш черпеше увереност от близостта му.
Той й се усмихна в отговор. Нина виждаше колко са влюбени един в друг. Подобна силна връзка между мъж и жена се срещаше изключително рядко.
— Рубен беше добър човек — каза госпожа Лаура. — Не си мислете друго. Неудачник и пияница, да. Това променя човека. Човек прави глупави неща, които никога не би вършил. Но той беше млад и му беше трудно да продължи да се бори. Всяка седмица ходехме заедно на църква. Той правеше всичко, което му казваше госпожа Мийд. Боготвореше я. Вслушваше се в съветите й.
— Мисля, че трябва да им кажем, Люси. Може да помогне за случая на госпожа Мийд — каза Джо.
— Добре, ако мислиш, че ще помогне — отговори тя.
— Да ни кажете какво? — попита Пол.
— Точно преди да умре, Рубен ми каза, че имал доста пари — отговори Джо. — Така и не разбрах откъде ги е взел. Беше изпил няколко бири и се хвалеше. За последен път го видях сутринта, в деня на смъртта му…
— Същия ден умря и госпожа Мийд — вметна Люси.
— Той беше много, много зле. Каза ми, че има неприятности, и че отива при госпожа Мийд, за да я пита какво да прави. Това е всичко, което успях да разбера от него. Казах му: братовчеде, каквото и да се е случило, аз съм от семейството, можеш да се довериш на мен или пък на Люси, но той преиграваше — преструваше се, че е достатъчно силен, за да споделя с нас каквото и да било, или пък че е много засрамен. За него тези две неща се смесваха. В деня след смъртта му Люси сгъвала сакото му и открила в джоба пачка пари.