Не спомена за собственото си физическо състояние или за душевното объркване, което сам бе изпитал. Джейсън, кръстосал крак върху крак, потрепваше, изразявайки нетърпение или досада през цялото време, докато Колиър говореше.
— Похвално усилие — каза Клаусън. — Жертвите на електрошок често изглеждат мъртви, докато всъщност не са. Постъпили сте правилно. А вие, госпожо адвокат? Какво видяхте?
Нина се върна на момента преди мълнията, като си спомни ясно как природните стихии се бяха събрали в едно — бученето и трясъкът точно преди светкавицата да разкъса небето и тялото да полети надолу.
— Чули сте трясък? Разцепване на скала може би — намеси се Клаусън. — Не е бил застрелян, бил е ударен от мълния. Естествено травмата от падането е тежка, но той вече е бил мъртъв.
— Нямах предвид изстрел — каза Нина. — Не можете да си представите каква буря бушуваше. Може би вятърът прекършваше и отнасяше цели дървета.
— Бяхме над горския пояс — отбеляза Колиър.
— Кажете повече за бученето, което споменахте — каза Клаусън.
Нина се опита да оформи неясната си мисъл.
— По-скоро го чувствах, отколкото чувах. Като напрежение във въздуха или повишено налягане. Знаете как потръпвате, преди да докоснете проводник с ток, сякаш нещо невидимо ви свързва с жицата още преди да я допрете. Това почувствах. Статика? Предзнаменование? Нищо не знам за светкавиците — може би почувствах нещо, което и други усещат преди падането на мълния.
— Беше зловещо — каза Колиър, изоставяйки сдържаността си дотам, че да се съгласи с описанието й.
— Приблизително на какво разстояние бяхте от върха? — попита Клаусън.
— Само на около тридесет метра — каза Колиър, потривайки челото си. — Опитвахме се да стигнем до най-близките дървета.
— Какво ви кара да мислите, че Де Биърс е паднал от върха?
— Ъгълът и посоката на… тялото — каза Колиър.
— Точно така — добави Нина. — Той падаше. Изглеждаше така, сякаш бе отнесен настрани.
— Идваше от върха. Беше го изкачил — каза Сара де Биърс. — Имаше време и никога не би се отказал, преди да го стори.
— Добре, нека чуем останалото от вас — каза Клаусън. — Господин Терънт, бяхте ли с другите от групата?
— О, да. Вървяхме заедно нагоре. Аз съм… бях бизнес партньор на Рей. Госпожа Де Биърс ме покани да се присъединя към тях.
Нина си спомни как се бяха групирали, след като подминаха нея и Колиър, в нещо като естествени емоционални съюзи — Сара с Лео, Моли с Джейсън и Рей, напълно сам. По време на срещата им Лео внимателно бе наблюдавал Сара, но тя като че ли не съзнаваше интереса му към нея. Както и да е, това си беше тяхна работа, не нейна.
— Сред срещата горе с госпожа Рейли и господин Хелоуел, ние се разделихме — продължи Лео Терънт. — Или, за да бъда по-честен, всички ние бяхме уморени, тъй че решихме да се разделим.
Как Рей бе приел това. И дали, след като се бяха съгласили да го следват, Лео и Сара просто бяха изостанали назад?
— Рей тръгна сам. Той беше най-добрият катерач — продължи Терънт. — Аз останах, за да помогна на госпожа Де Биърс, която се справяше по-трудно, а Моли и Джейсън продължиха нагоре, но по-бавно.
— На какво разстояние от върха стана това? — попита Клаусън. Секретарката не водеше бележки, но често проверяваше касетофончето, поставено на шкафа до стола й.
— Ами на по-малко от сто и двайсет метра. Вече искахме да се върнем обратно. Сега разбирам, че това беше глупаво решение. Както и да е, госпожа Де Биърс и аз се изкачихме още малко до една елова горичка. Тя не можеше да продължи по-нагоре, затова спряхме, и тогава започна бурята. Преживяхме най-страшния порой под дърветата. Когато вятърът поутихна, започнах да търся останалите.
— След колко време ги открихте? — попита Клаусън.
— След около половин час. Намерих децата и започнах да се чудя дали Рей е останал на върха. Бяхме съвсем близо, но от другата страна на планината. Когато видях групата хора долу на склона, казах на госпожа Де Биърс и на децата да останат там, където са и слязох да видя какво се е случило.
— Така че вие изобщо не сте стигнали до върха — каза Клаусън.
— Не — каза госпожа Де Биърс. — Никой, с изключение на Рей. Нас ни свалиха с хеликоптера — мен, Рей, госпожа Рейли и господин Хелоуел. Откараха ни в болницата „Болдуър“ Останалото го знаете.
— Децата и аз слязохме с втория хеликоптер — каза Терънт. — Не знаех, че трябва да плащаме за спасяването. Може ли да направим нещо по въпроса?