— Ето какво мисля — каза Бийти. — Заподозреният е изровил тялото на баща си на гробището. Той не е бил съгласен дядо му да получи достъп до него. Не съм обмислял ситуацията в семейството, но е ясно, че то се е противопоставило на дядото по този въпрос. Било е нещо решаващо, един вид символ за това, дали дядото ще се пребори за бащата, починал преди няколко дни…
— Ваша милост — каза Нина, — моля да не се вземат под внимание показанията след думата „гробище“ дори ако свидетелят е изчел от кора до кора трудовете на Зигмунд Фройд. Той е полицай, а не психиатър.
— Нека приключим с това — каза Имейджисън. — Свидетелят смята, че заподозреният е извършил изравянето. Продължете.
— Заподозреният е изравял тялото, а дядото е наблюдавал зад храстите — продължи Бийти. — Как дядото е научил, все още не е установено. Заподозреният почти е приключил със задачата си, когато дядото е излязъл от прикритието си и се е опитал да го спре. В борбата, която е последвала, заподозреният е грабнал лопатата и е ударил с нея дядо си. Куентин де Биърс или е изпаднал в безсъзнание, или е умрял, по този въпрос не съм сигурен. След това заподозреният е завлякъл двете тела до колата на дядо си, качил ги е в багажника и е отишъл в бунгалото на Райт Лейк. Трябва да е бил шокиран от този обрат на събитията, а там се е чувствал на сигурно място, но може и отпреди това да е бил решил да отиде там. Оставил е двете тела в дневната и е решил да запали постройката, за да прикрие деянието. Това е, в общи линии.
— Какво мислите за гласа, който се е обадил на 911 — попита Колиър.
— Не мисля, че гласът на един мъж може да бъде толкова пронизителен. Наистина вярвам, че това е жена, така че не е бил заподозреният. Там е имало жена. Очевидец, а може би и съучастник. Има вероятност заподозреният да е помолил някого за помощ. Но поради отпечатъците от стъпки и другите доказателства не мисля, че на гробището е имало и трети човек.
— Благодаря ви, помощник — каза Колиър. Бийти слезе, като се усмихваше на всички.
Стрелката на часовника показа точно дванадесет.
— Идваш с мен — каза Пол, после прошепна в ухото й — пронизително нещо — и продължи с нормален глас: — Имаме на разположение час и половина. На връщане ще хапнем сандвичи. Дай ми това. — Той взе чантата й и я хвърли отзад в колата.
— Не зная…
— Ако продължаваш да се взираш в книжата си, няма да можеш да мислиш. Хайде да тръгваме. — Той я настани на седалката, сложи й колана и потегли рязко, зави наляво по булевард „Ал Тахо“, а после надясно по „Пайнер Трейл“.
— Къде отиваме?
— Съвсем наблизо.
Пресякоха тихите улички в центъра и минаха гъсто засадения национален парк. Багрите на есента трепкаха в оранжево и жълто, слънцето грееше в уморените й очи; те се затвориха, а следващото нещо, което тя разбра, беше, че са паркирали на алея за коли пред къща в швейцарски стил. На малката синя табела пишеше: „Кулей“ 90. Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни откъде знаеше името на улицата.
— Какво е това? — каза тя.
— Къщата, която Сенди се опитваше да те накара да видиш. — Той държеше ключ. — Посредничката ми го даде за днес следобед. Казах й, че си нахакана адвокатка в разгара на съдебен процес, но ще откраднеш няколко минутки, за да дойдеш да я видиш по обед.
— Със Сенди ли скалъпихте всичко това?
Пол ококори очи и я погледна невинно:
— Просто мислехме, че е добре да хвърлиш едно око.
Още беше замаяна от краткото отпускане в колата. Тя се огледа, видя високите дървета, тихата улица с няколкото къщи тук и там, нито прекалено близо една до друга, нито твърде помпозни, нито твърде важни, всяка различна от останалите. А самата тази — о, беше красива, с изпъкналия фронтон, с топлия кафяв цвят…
— Ела.
Тя се запъти към верандата, но Пол я хвана за ръката и я поведе в обратна посока. Къщата беше обградена от чамова ограда в същия топъл кафяв цвят, задният двор беше голям, а непосредствено зад него започваше горичка. Дивите шубраци, високите дървета, мекият килим от борови иглички подсилваха чувството, че е попаднала в истинско, диво кътче. Разходиха се из двора и откриха, че в края му извира малка рекичка.
Нина не можеше да каже и дума, просто вървеше след Пол. Той отиде до предната врата и я отвори към антрето, по чиито стени имаше извити, дървени куки.
— Виждаш ли? — каза той, показвайки й как могат да се спуснат надолу. — През зимата тук ще можеш да си закачаш вълнените жилетки.
Тя влезе в просторната дневна. Недалеч от камината един панорамен прозорец, висок най-малко метър и осемдесет, откриваше гледка към оградата и гората зад нея.