— Можете да плащате на вноски — каза Клаусън мимоходом.
— Но това беше буря. Ние нямаме вина.
— Лео, не се тревожи — каза Сара. — Ще се погрижа за това. Няма да плащаш нищо. Грешката беше наша.
— Не беше наша грешка — каза Моли. — Така е било писано, иначе нямаше да се случи.
Сара я потупа по ръката, но Моли се отдръпна, сякаш докосването я ужили. Нина си помисли, че преживяването е било мъчително за Моли, макар че не изглеждаше съсипана от скръб, само изнервена и унила. Но пък, в крайна сметка, хората се справят с тези неща различно.
— Имаше ли други хора близо до билото?
— По-надолу видяхме някакви туристи — каза Нина, — но около върха бяхме само ние. Хората явно са имали повече здрав разум.
— Нямаше други — каза Джейсън. — Моли и аз бяхме заедно. Опитвахме да се качим от другата страна, но надали бяхме изкачили двеста-триста стъпки от билото, преди да излезе бурята.
— Добре — каза Клаусън. — Ще упражня правото си да приключа този случай като инцидентна смърт вследствие на директен удар от мълния. Изявленията, които направихте днес, ще се пазят, в случай че имате някакви проблеми със застрахователните компании, госпожо. Много застраховки се изплащат в двоен размер в случай на внезапна смърт. Съпругът ви имаше ли подобна застраховка?
— Нямам представа — каза Сара де Биърс.
— В такъв случай ще очаквам обаждане и подаване на иск. Починалият се намира тук, тялото е предоставено с ваше съгласие. Избрахте ли погребално бюро?
— „Храмът на спомените.“ Мистър Муни.
— Добри момчета — каза Клаусън. — Нещо друго? — Той рязко се изправи и започна да събира книжата си, очевидно вече бе насочил мисълта си към други неща. Въпросът за него беше изчерпан. — Срещата е приключена.
На паркинга отвън Джейсън и Моли се качиха в един медночервен джип. Сара де Биърс и Лео Терънт влязоха в Нисан Патфайндър, Терънт седна зад волана.
Нина се доближи до Колиър, който отключваше колата си, бежова, с неизвестна марка.
— Би ли ме изчакал за момент — каза тя. — Трябва да поговорим.
— Съжалявам. Налага се да се връщам в прокуратурата.
После отвори вратата и влезе, но поне не я затръшна под носа й.
— Да не би да се притесняваш, че горе в планината за момент се почувства зле, а аз забелязах? Това ли е? Защото се надявах, че ме познаваш по-добре — каза Нина. — Господи, Колиър, ти беше премръзнал и изтощен. Беше правил изкуствено дишане на труп в продължение на половин час!
Той не отговори. Седеше в колата си и гледаше надолу.
— Хайде, ела да пием по едно кафе — каза Нина.
— Не мога.
— Тогава ми обясни.
— Какво искаш да знаеш, Нина?
Тонът му беше отчужден, дори враждебен. Той скъсваше с нея, преди да бяха започнали. Нина не искаше нещата да се разпаднат, защото го бе видяла да проявява за момент обикновена човешка слабост.
— Искам да знам, че ще продължим да се виждаме — каза тя, като полагаше усилия думите й да не звучат настойчиво, затова те прозвучаха почти делово.
— Не зная.
— Защо? Заради планината ли?
— Заради Ана — каза Колиър, като гледаше право пред себе си. — Може би никога няма да бъда готов.
— Знаеш ли — започна тя, гласът й леко потрепна — евреите имат един ритуал, от който винаги съм се възхищавала, кадиш. Една година след като някой умре, кадишът ознаменува края на официалния траур. Не искам да прозвучи грубо, но животът е твърде кратък, за да го отлагаме винаги, Колиър.
— Тя искаше да говори с мен онази вечер, но аз бях много зает. — Колиър изрече това по-скоро на себе си, сякаш го беше казвал вече хиляди пъти. — Аз я оставих да тръгне.
— Как се случи това? — попита Нина. Тя не искаше да научи точно, но той очевидно искаше да й каже.
— Тя отиде да купи хляб и мляко от хранителните стоки. Някой я блъснал, там, при супермаркета, и я оставил, докато кръвта й изтичала и тя умирала.
— Знаеш, че съжалявам, но…
— Три години, откакто тя умря, три години тичам по студена следа. Докато нейният убиец яде стек на съседната маса, стои на опашка до мен в пощата… тя лежи в гроба си. А аз съм един шибан прокурор с какви ли не връзки и контакти, и дори аз не мога да открия този шофьор. Понякога яростта и усещането за загуба стават непоносими. Гледам защитниците в съда и си мисля, ей този може да го е направил… или пък онзи… не минава седмица, без да я сънувам…
— Не знаех — започна Нина. — Мислех… всъщност това няма значение… Но ти не бива да продължаваш по този начин. Трябва да намериш някого, който да ти помогне.
Колиър се засмя горчиво.
— Да наема някой частен копой да души наоколо, каквато е стандартната калифорнийска процедура? Това няма да помогне. Не знам дали някога ще приема факта, че вече я няма… Но не мога да продължа, преди да намеря убиеца й и да го накарам да плати. Дължа й го. И това е всичко. Това е моят живот…