— Това беше толкова необичайно за него — каза Сара. — Да открадне пари. Да открадне кола. Едва ли щях да повярвам, ако не седеше тук срещу мен, на твоя стол, Нина, и ми разказа всичко. И Рей беше тук. За пръв път Рей постъпи правилно. Просто му каза, че е направил грешка, която никога повече не бива да повтаря.
Пол беше целия в слух. Попита:
— Кога се е случило това?
— О, трябва да е било през август. Преди три години.
— Виждали ли сте някога колата? — Гласът на Пол трепереше от вълнение.
— Не и след инцидента — каза Сара. — Всъщност, това беше старата кола на Джо. Била е паркирана на улицата зад къщата. Джо никога не разбра кой я е взел. Рей и Джейсън я изоставили в Карсън Сити. По-късно Рей спомена, че е накарал някой да я махне оттам.
— А какво стана с парите? — попита Пол, навеждайки се напред. Нина се молеше да не се окажат десет хиляди долара… Тя чакаше отговора, а страхът беше сковал сърцето й.
— Джейсън бил много разстроен и просто ги оставил в колата. Някой ги откраднал, докато е стояла отстрани на шосето — каза Сара.
— Колко са били, Сара? — прошепна Нина.
— Десет хиляди долара — каза тя. — Защо?
Пол каза:
— Много съжалявам. Страхувам се, че Нина вече е съвсем изморена. Той стана и сложи ръка на рамото на Нина. — Извинете, но трябва да я заведа вкъщи.
Изненадани, Сара и Лео също станаха.
— Ще отидете да ги видите, нали? Няма ли да опитате? — попита Сара.
— Съжалявам — каза Нина. — Не ми е добре. Трябва да тръгвам. — Без да прави излишни движения, тя се отправи към вратата, подкрепяна от Пол.
Докато стояха в къщата, над езерото се бе извила буря. На лунната светлина можеха да видят дъждовните потоци. Влажният бриз разпиля косата на Нина и малко я освежи. Когато се отдалечиха, тя каза тихо:
— Възможно ли да е станало така? Възможно ли е Джейсън да е убил жената на Колиър?
— Има ли място за съмнение? — каза Пол. — Влизай.
— Инцидент?
— За това мисля.
Потеглиха бавно по алеята, Нина продължаваше да мисли ядосано.
— След случилото се със Сара, той трябва да е решил да убие Рей. Трябва да се е опитал да наеме Рубен Лаура, да свърши тази работа. Джо е водил веднъж Рубен в къщата и е разказал на близнаците за тъмното му минало.
— А може би всички са замесени — каза Пол. — Кени, Моли и Джейсън.
— Може би. Не знам. Той е бил още дете, Пол. Рубен е взел парите, но после се е отказал. Казал е на Джейсън…
— И Джейсън се е хванал в капан. Не е бил сигурен, че Рубен няма да го издаде на полицията, или по-лошо, на Рей. Джейсън трябва да е бил ужасен от тази възможност.
— За бога, Пол, разбираш ли за какво говорим! Рубен не се е обесил. — Тя беше смаяна. — Аз… аз просто не мога да повярвам, че Джейсън е могъл…
— Разказал е на майка си някаква скалъпена история за колата и за парите, нали? — каза Пол. — Трябвало е някак да обясни за десетте бона…
— Със сигурност не е знаел, че това е колата на Джо…
— Тогава Рубен е пийнал повечко, отишъл е до офиса на Ана и й е издрънкал всичко. Вероятно после е казал и на самия Джейсън, че е ходил там — и Ана е трябвало да бъде премахната колкото се може по-скоро.
— Но това означава, че Джейсън е чудовище, Пол! Той не изглежда такъв.
— Глупаво момче! Да пожертва два живота заради своя. — Пол беше като зашеметен. Зави към улицата на Мат.
— Хей, какво правиш? — попита Нина.
— Ще те закарам вкъщи. Преуморена си.
— Но какво ще стане с Джейсън?
— Отивам там. Но първо ще кажа на Колиър. Той трябва да знае.
— Но той е прокурор! — каза Нина ужасена. — Чакай, Пол, ние все още не знаем със сигурност!
Колата спря. Къщата на Мат беше тъмна.
— Слизай — каза Пол.
— О, не, не можеш да ме накараш — заинати се Нина. — Идвам с теб. Каквото и да се случи, с Джейсън трябва да се постъпи справедливо. Ще дойда, за да съм сигурна в това.
— Казах ти да слизаш.
Той я хвана, отвори вратата и се опита да я избута навън.
— Хей! — каза Нина. — Не смей да ме докосваш! — Тя сви юмрук и без да мисли повече, го удари по ухото.
— О! — Пол се отдръпна. Кракът му се изплъзна от спирачката и колата потегли назад. Вратата все още беше отворена. — Сега ще видиш, малка…! — Той успя да овладее колата малко преди да излязат на шосето.
— Идвам с теб, чуваш ли, Пол? — едва успя да промълви Нина.
Пол държеше ухото с дясната си ръка. „О, Боже, сега ще ме удари“ — мислеше си Нина. Той я сграбчи за раменете и я завъртя към себе си, държеше я толкова здраво, че тя едва дишаше. Очите му мятаха искри, той се наведе и впи устни в нейните. Целувката беше груба и болезнена, тя се опита да се изтръгне, но не можеше да се измъкне от ръцете му, които я стискаха като менгеме. След един миг, който й се стори цяла вечност, той я пусна изведнъж и тя падна на седалката.