— Страхувам се, че така се получава.
— Какво? Шестнадесетгодишен пикльо, с крадена кола е блъснал жена ми? Той е направил това? И аз бях с него в съда през последните два дни? — Колиър скочи, ритна стола и хвана Нина за брадичката, принуждавайки я да гледа към него. — Да върви на майната си привилегированата информация между адвокат и клиент — крещеше той. — Искам да знам, искам да знам сега. Откога знаеш това?
— Току-що научих! Честна дума!
— Хей, хей — каза Пол. — Спокойно, брато.
Колиър се вгледа за секунда в очите й, дръпна ръката си и каза:
— Не мърдай! — Отиде до телефона, който висеше на стената, и набра няколко цифри: — Хелоуел е — закри слушалката с ръка и попита: — Къде е той?
— Спри — каза Нина и ловко измъкна телефона от ръката му. — Не можеш да докажеш нищо Пол ми каза, че обратното проследяване на случая е в задънена улица.
— Искам да го арестувам. Къде е той?
Телефонът звънна. Той вдигна. Търсеха го от офиса. Очите му следяха Нина, докато неохотно им казваше, че ще се обади по-късно.
— Ела и седни. Ще ти разкажа историята — каза Пол.
Колиър седна, треперейки. Новината го беше смазала.
Продължаваше да трепери, като че ли никога нямаше да спре.
— Направи нещо — каза Пол на Нина.
Докато търсеше одеяло в спалнята, Нина оглеждаше личната обител, в която никога не беше влизала. Тя търсеше някаква нишка към Колиър, но всичко, което намери, беше една гола крушка, легло без чаршафи и купчина мръсни дрехи в ъгъла. Стените също бяха голи, но личаха дупки от гвоздеи, вероятно от картини, слагани от жена му. Цялата му личност, представена от тази стая, беше една бяла стена. Може би Колиър отново щеше да бъде личност. Но точно сега не беше така.
Когато се върна, Колиър и Пол бяха погълнати от разговора си. Той все още трепереше. Тя го зави с одеялото и седна.
— Ще отидем там, и ще го накараме да признае — обясняваше Пол. — Ще го запишем. Нина, на теб той ще ти каже.
— За Бога, той е мой клиент! И твой! Забравете за това!
— Ти си свърши работата. Срещу него няма висящи обвинения. Технически вече не е твой клиент — каза Колиър. — И ти използваш технически средства, когато ти изнася, нали?
— Аз не мога да се възползвам от него така. Би било неетично!
— Това е съвсем друго престъпление.
— Не ме интересува!
— Тогава ще ми станеш ли адвокат в моето дело? Защото, ако съдът не го пипне, страхувам се, че ще трябва да го убия — каза Колиър.
— Чакайте и двамата — каза Пол. — Не се яжте. Аз ще вляза.
— Трябва да зная, Нина — каза Колиър. — Разбираш, нали? Ако той реши да разкаже на Пол, наистина ли ще го спреш?
— Ще го запишем. Имам джобен касетофон — каза Пол.
— Никакъв запис — каза Нина. — Няма да позволя да му устроите капан. Това е абсолютно незаконно. И никакви заплахи. Това не ми харесва. Той е заподозрян. Длъжни сте да му прочетете правата.
— Знаеш ли какво, Нина? — каза бавно Колиър. — Точно сега ми се иска да ти запуша устата и да те вържа за този стол, докато ние си свършим работата. Това, за което говорим, е моята жена. Моята жена.
— Това, за което винаги сме говорили, е било твоята жена, Колиър — изстреля Нина.
— Можеш ли да извикаш две ченгета, и повярвай ми, трябва да са две, да я арестуват, за да не ни издъни? — каза Пол.
Нина разбра, че той не се шегува, а и Колиър като че обмисляше тази възможност.
— Добре — каза тя. — Колиър и аз ще чакаме на външната площадка. Вратата е тънка. Оттам ще мога да чуя всичко, което се говори в хола. Ние ще слушаме. Но без номера, Пол. Бъди справедлив.
Колиър излезе от спалнята облечен, носейки пистолета си, 45-и калибър.
— В случай че се опита да избяга — каза той. — Въоръжен ли си, Пол?
— Винаги. — Пол потупа в отговор кобура на рамото си.
— Той няма да нарани никого — протестираше Нина, но те не й обърнаха внимание.
Нина се качи в колата на Пол, Колиър запали неговата.
По пътя към апартамента на Кени Пол каза:
— Зеленият отблясък в картината на Ким. Тя го е видяла у шофьора. Същият цвят. Имаше го на платното…
Пол изключи мотора и изгаси фаровете.
— Нина, в теб ли е клетъчният ти телефон?
Тя бръкна в джоба си:
— Тук е.
Колиър паркира до тях и закрачи бързо към сградата.
— Тръгваме — изкомандва той.
Във фоайето двамата с Нина заеха тихо позициите си, в ъгъла край апартамента.
Пол почука на вратата. Из цялата площадка се носеше силна миризма на марихуана, стените вибрираха от силната музика, носеща се от уредбата. Кени открехна вратата, така че Пол можа да види веригата.
— Какво искате? — Очите му се взираха в Пол.