— Трябва да поговоря с Джейсън.
— Той не е тук.
— Хайде, Кени. Просто искам да поговоря с него, преди да замине.
— Адвокатката ли ви изпраща?
— Не. Майка му. Въпросът е личен.
— Джейсън!
Джейсън дойде до вратата.
— Майката ти се притеснява, че ще имаш нужда от пари — каза Пол и потупа портфейла в джоба си. — Помоли ме да ти донеса.
Пауза.
— Дайте ги.
— Няма начин. Трябва да ти ги предам лично заедно със съобщение от нея.
— Колко са?
— Ще ти кажа.
Пол усети някаква суматоха, после вратата се отвори и той влезе в дневната, припомняйки си какво означава да си на деветнадесет и да си толкова наивен, че хем познаваш примамките на възрастните, хем да се оставиш да те изиграят.
Една-единствена лампа беше запалена и хвърляше приглушени отблясъци по стените. Моли стоеше зад Кени, който се пресегна към уредбата да намали музиката. Куфарите бяха срещу вратата на спалнята, която беше леко открехната. Моли изглеждаше притеснена и уплашена.
— Здрасти, Моли. Здрасти, Кени — каза Пол.
— Здрасти — отговори Моли. Кени я сложи да седне на дивана.
Около минута никой не проговори. Пол попиваше атмосферата, обмисляйки начина си за действие.
— Няма чек, нали? — каза Джейсън. Изглеждаше така, сякаш беше на края на силите си. — Какво ви разказа майка ми?
Пол се настани удобно до плота, където заедно с Кени беше ял сандвичите с пастърма.
— Значи заминаваш? Това дали ще помогне на майка ти и сестра ти? Мислех те за смело момче, но, изглежда, съм сбъркал. Проиграваш си шанса в момента, в който го спечели.
— Не е точно така.
— С мама всичко ще бъде наред. Тя си има Лео. Ние трябва да заминем далече от всичко това. Не можем да останем — каза Моли.
— Обясних ти, че не можеш да дойдеш, Моли — каза Джейсън.
— Нина е загрижена за това, което става с теб, Джейсън. А майка ти? Тя те обича. Ако и сестра ти замине, не мисля, че с майка ти всичко ще бъде наред.
— Обясних ти, че задълго трябва да се разделим, Моли — каза Джейсън. — Трябва, Моли!
— Не искам да остана! Не и в тоя град, пълен със смърт. Не ме интересува, ако ще да заминем и в Тимбукту! Не искам да живея без теб!
— Ти ми обеща, Моли, никога да не се опитваш отново!
— Защо просто не останеш, и не платиш Джейсън? — попита кротко Пол. — Заминаването на заточение може да бъде по-голямо изпитание от затвора. Самотата е нещо страшно. И винаги ще се страхуваш.
— Защото не мога. Нещата са по-лоши, отколкото си мисли Нина. Тя не може да оправи всичко. Никой не може. Трябва да замина.
— Защото в края на краищата ти си убиец, Джейсън.
Моли се задъха. Кени каза:
— Ай, ай.
— Ти се справи добре. И почти се измъкна.
— Колко духовито! Какво чудесно решение на проблемите — каза Кени. — Ние всички сме много духовити.
— Защо го направи? — попита Пол, гледайки Джейсън в очите. — След като заминаваш, можеш да ми разкажеш. Все някога трябва да го разкажеш на някого.
— Наистина ли искате да разберете? — попита Кени.
— Кени, недей! — извика Моли.
— Заради Рей — каза Кени. — Той ги убиваше, убиваше ги бавно. Моли, Джейсън и Сара. И мен. Решил да ме захвърли в някаква побъркана къща, само за да се отърве от грозната ми физиономия. Щеше да убие Сара. Беше непоносимо за всички и Джейсън знаеше, че това е единствената възможност.
— Все още нищо не схващам.
— Джейсън, моля те, накарай го да замълчи — каза Моли, но брат й не помръдна. Той гледаше с онзи отнесен поглед, който Пол беше забелязал в съда, като че ли се вслушваше в някакъв вътрешен глас, обвиняващ и изпълнен с омраза. Моли стана, отиде до него и нежно го хвана за ръцете.
— Добре, Кени, продължавай — каза Пол. — Слушам те.
— Достатъчно! — почти изписка Моли. — Погледнете какво прави той! Ние не можем да му кажем. Хайде, Джейсън, тръгвай!
— Не — каза Джейсън, отдръпвайки я от себе си. — Аз ще платя. Не ти. Нито пък Кени.
— Как се стигна дотам, Джейсън? — Гласът на Пол беше строг.
— О, Джейсън — изплака Моли. — Моля те, не казвай нищо!
— Никой не може да ме мрази толкова, колкото се мразя аз самият — каза бавно Джейсън. — Мразя се. Не мога да се понасям.
— Кажи го! — настояваше Пол. — Кажи го!
— Не мога да го кажа — отговори Джейсън. — Толкова ме е срам. Толкова съжалявам. Това, което направих, никога не може да бъде забравено.
Той наведе глава. Лампата хвърляше сянка върху стената, а главата му висеше напред, като че ли чакаше гилотината. Моли каза с изтънял глас:
— Ти трябваше да го направиш, за да ни спасиш.
Отново настъпи тишина. После Джейсън отиде до куфарите и ги взе.
— Чакай — каза Пол. — Не ми каза нищо за дядо ти.