— Спомняш ли си Пол ван Уегънър? Той е частен детектив в Кармел. Страхотен е.
— Спомням си, че ти го смяташ за страхотен.
— Помогна ми в няколко случая. Работил е в отдела за убийства в Сан Франциско и Монтерей, после сам. Няма да навреди, ако му се обадиш, нали?
— Господи, колко ми се спи — каза Жолиър, прикривайки прозявката си с ръка. — Добре, щом настояваш. Дай ми телефона му.
— И си лягай рано.
— Утре приключвам процеса срещу Джеф Рийзнър. Довечера трябва да приготвя окончателното си възражение. Когато най-сетне приключа с това, ще трябва да започна предизборната си кампания. Реч в Елкс, после пред лигата на жените избирателки, после…
— Добре тогава. Довиждане — каза Нина, усещайки се изоставена. Думите му й напомниха, че този следобед самата тя имаше бракоразводно дело срещу заядливеца Рийзнър, най-неприятния адвокат, когото бе срещала в Тахо, с опашка от клиенти пред кантората му.
— Виж, ще ти се обадя — каза Колиър. И тя трябваше да се задоволи с това.
4
В сряда следобед Рей де Биърс бе погребан. Ръмеше тих дъждец. „Тахо Мирър“ пусна късен некролог в четвъртък сутринта, който Нина прочете с интерес, докато чакаше в съда да излезе решението по иска за нанесени щети в нейното дело.
Нина винаги четеше некролозите. Тези своеобразни резюмета на човешкия живот и неговия край показваха с голяма точност съвременното състояние на обществото. От некролозите можеше да разбереш дали човекът е бил щастлив или нещастен, обичан или не, дали е бил във водовъртежа на живота, или е стоял встрани, самотен и изолиран. Тя се улавяше, че обръща най-голямо внимание на седемдесет-осемдесет годишните жени, които през целия си живот прилежно са ходили на църква, поддържали са дом и са отгледали куп деца, които на свой ред са родили деца, а пък те други деца и така в геометрична прогресия. От своето смъртно легло една такава жена можеше да види личността си и физическите си черти многократно повторени в поколенията и знаеше, че поне в едно отношение е станала безсмъртна.
Понякога Нина си задаваше въпроса какъв би бил нейният собствен некролог: „Нина Рейли, пенсиониран адвокат, почина днес на почтената възраст 99 години. През осемдесетте години тя завършва право в колежа Монтерей и по-късно практикува в Сан Франциско и Тахо. След себе си остави един син, две внучета и едно правнуче.“ Дори и украсен с несъществуващи поколения от наследници, звучеше доста семпло. Надяваше се, че някой ще прочете между редовете и ще реши, че е дала най-доброто от себе си.
Според съобщението във вестника Реймънд де Биърс, четиридесет и осем годишен, съдружник в „Де Биърс Кънстръкшън“, е починал при нещастен случай по време на буря в планината Талак. Като строителен инженер той бе строил жилищни сгради в местността и преди две години бе ръководил реконструкцията на Прайз Казино. Бе извършено светско погребение в централното гробище на Тахо. Не се споменаваше за някаква църква или друг вид религиозна принадлежност.
Той беше оставил вдовицата си Сара де Биърс, две деца — Моли и Джейсън, баща си Куентин де Биърс, негов съдружник в бизнеса, и другия си съдружник Лео Терънт.
„Де Биърс Кънстръкшън“, изглежда, беше проспериращо предприятие. Нина бе чувала за Куентин де Биърс. А и кой ли в Тахо не беше чувал за него? Виден спонсор на политически кампании, бивш градски съветник, член на всевъзможни клубове, Куентин де Биърс беше от онзи тип изтъкнати граждани, дето всеки обича да включва в някой обществен комитет. Но Рей де Биърс не беше от този тип. В некролога не се споменаваше за членство в клубове или професионални организации, нищо че синът на Куентин де Биърс би бил желан техен член.
Тя одобряваше пестеливото описание на смъртта на Де Биърс. Да кажеш, че човек е загинал ударен от мълния, би представлявало сензация и някак щеше да омаловажи целия му живот. Сякаш отново чуваше гласа на язвителната Моли: „С мъка сподавяме риданията“, бе казала тя.
Пълномощникът Кичура отвори вратите на съдебната зала и Нина последва тълпата вътре, като си представяше обгореното тяло на Рей де Биърс, проснато върху сивия гранит. Настроението й помръкна. Макар че онзи ден в планината той се бе държал отвратително, Нина се смущаваше от това, че никой от неговото семейство не скърбеше за смъртта му. Не трябваше да си отива като куче. Трябваше внимание, но от семейството му, а не от някакъв случаен чужд човек.