Колиър спря рязко, направи обратен завой по средата на шосето, като за малко не удари една кола и профуча напред към паркинга, точно пред Пол. Той обиколи бързо паркинга и те можеха да видят протегнатия му врат, който разглеждаше колите. Тогава видяха джипа. Беше по средата на алеята, празен, чистачките продължаваха да работят. Колиър изкрещя, втурна се обратно към колата и подкара през локвите към ярко осветеното преддверие на казиното.
— Майната му — каза Пол, сграбчи телефона от седалката и изкрещя къде се намират.
Колата спря рязко. Всички изскочиха навън.
Блестящо и ослепително, изпълнено с хора, казиното бързо поглъщаше всичко необичайно. Заслепена от ярките светлини, Нина за миг застина на място, после успя да зърне Колиър в асансьора до вратата, размахваше пистолет, докато вратата се затваряше. Двама души от охраната на казиното натискаха бутона на другия асансьор. Двама други тичаха по стълбите с извадени пистолети. Някъде зад тях Кени се беше изгубил в тълпата. Колиър се бе качил на асансьора с експресно придвижване, който спираше само на ресторанта на покрива.
— Полиция! — извика Пол. Охраната любезно задържа вратата, докато и двамата успяха да се качат, мокри до кости и запъхтяни. — Всички нагоре! — нареди Пол. — Полицията идва насам. Той преследва млад мъж с момиче, които вероятно са малко преди него. Пистолетът му е зареден.
Вратата се отвори. Те се озоваха в преддверието на ресторанта. Управителят се беше залепил плътно до стената. Когато видя охраната, пристъпи напред и извика:
— Тръгна натам! Има пистолет!
— На покрива! — изкрещя един от гардовете. Те изтичаха след него, минаха през малка врата и стигнаха до тясна метална стълба.
Над покрива беше надвиснало дъждовното небе, натежало от неизвестност. Градът изглеждаше малък и далечен, както от върха на планината. Стените на съседните казина блестяха от окачените по тях ярки неонови надписи. Цилиндричните отвори на вентилационните шахти и квадратните бетонни стени с неясно предназначение се очертаваха в тъмнината на влажната площадка.
Те се разпръснаха, търсейки Колиър. Нина следваше Пол. Докато вървеше зад него, полунаведена, с натежали подгизнали дрехи, тя беше толкова изложена на опасност, колкото и при онази другата буря в планината, но този път не изпитваше страх. Сега чувстваше как в нея се надига твърда увереност, че може да се противопостави срещу съдбата, която я тласкаше неизбежно от събитие на събитие, без да й позволи да се опита да я измами.
Само да не бяха казали на Колиър… и за какво всъщност бърбореше Кени в колата?
Заради пълната си лоялност към Джейсън, а и към Моли, сега стоеше на пътя на куршумите. „Няма да допусна това ненормално момиче да умре!“ — мислеше тя. Но какво можеше да направи? Колиър беше откачил и тя чувстваше как ужасът го връхлита, като лавина.
С периферното си зрение долови някакво движение и изтича към края на сградата:
— Тук са — извика тя, Пол дотича с пистолет в ръка.
Бързи и леки като птици, близнаците приближава по-ниската платформа на пристройката. Джейсън стигна пръв, обърна глава към Моли и каза:
— Стой отзад.
След това се приготви да скочи от другата страна. Нина затаи дъх. Тя си представяше неизбежния край, Джейсън, който пада от небето, като птица с пречупени криле.
— Има стълба. Трябва да е там — каза Пол.
Някъде от мократа тъмнина се появи Колиър с изваден пистолет. Той се промъкваше в полумрака към ръба, където беше Моли. Тя погледна ужасена назад към мъжа, после надолу към бездната, и накрая скочи, следвайки брат си.
Колиър изтича след нея, после спря на ръба на сградата. Дъждът го удряше в гърба.
Пол беше последвал Колиър и едва сега тя видя връхлетялата ги внезапно нова опасност, неизбежна и ужасна. За да спаси Джейсън, Пол трябваше да убие Колиър.
— Не! — изкрещя тя към Пол, но гласът й се изгуби сред резкия шум от електрониката и неразбираемите гласове на хората от охраната, които тичаха към тях от другата страна на покрива.
Пол стоеше точно зад Колиър, а пистолетът му беше насочен в гърба му. Очите на Нина, изострени от напрежението, виждаха пръста му върху спусъка.
— Стой! — каза Пол, но Колиър не му обърна внимание. Нина чу дрезгав писък някъде откъм стената.
Тя се хвърли напред и сграбчи ръката, с която Пол държеше пистолета. Бяха толкова близо до ръба, трудно й беше да запази равновесие — Боже, колко дълъг беше пътят надолу. Те се сбориха яростно, накрая Пол успя да я отблъсне от себе си. Тя почувства, че губи равновесие. Политна надолу, но Пол успя да я издърпа обратно върху плочата на покрива.