Останали без дъх, те погледнаха към ръба. Колиър беше изчезнал.
Изтичаха до мястото, където беше стоял той, наведоха се и впиха очи през дъжда, за да разберат какво има от другата страна, и видяха пътя на спасението, металната аварийна стълба. Тя се спускаше надолу покрай сградата. Най-горната й платформа стигаше до равната повърхност на покрива, беше широка едва два метра. Моли бързаше надолу към брат си, на около шест метра от корниза на сградата. Колиър я следваше на ръка разстояние, движейки се тромаво. Гърбът му беше открит, превръщайки го в лесна мишена за Пол.
Чу се страшен звук, като че ли се разцепи дърво. Стълбата под Моли се откъсна и полетя към Джейсън, който вдигна ръцете си като щит.
— Мили Боже — успя да промълви Пол. — Лео спомена… че трябва да укрепи противопожарната стълба…
Горната част на парапета се откъсна и се залюля шеметно, като чудовищно махало на огромен часовник, после се откъсна и полетя надолу, с прашене и проблясване увисна върху жиците, и накрая се сгромоляса като светкавица, откриваща пътя към ада.
Джейсън! Дали падащият парапет го бе ударил? Не той все още стоеше на долната платформа и гледаше ужасено нагоре.
Моли! Сега тя беше в опасност. Висеше във въздуха, вкопчена отчаяно в последното стъпало. Освен в горния край, цялата конструкция беше изгубила опорните си точки, и стълбата се люлееше леко, недалече от стената. Краката на Моли се мятаха във въздуха.
Над нея, където стълбата все още се крепеше с едната си част за покрива, Колиър се хвана отстрани. Той извади пистолета от колана си и се прицели в Джейсън, който беше изцяло открит, както стоеше на платформата.
— Джейсън — викаше момичето към брат си, — можеш да се измъкнеш. Продължавай! Тръгвай!
Дали онова, което се стичаше по лицето й бяха сълзи или дъждовни капки? Нина не знаеше.
Момчето продължаваше да стои вкаменено на тясната площадка.
Изглежда, се готвеше да скочи към стената. С невероятна сила и ловкост, откривайки невидими пукнатини по грапавата стена, в които да пъха пръстите на ръцете и краката си, той започна да се катери по фасадата на сградата.
— Моли, идвам. Дръж се! — извика той.
— Джейсън, недей! Той ще те убие!
— Дръж се здраво!
Той се изкачваше, вече беше почти под люлеещите й се крака. Почти я достигна.
Едната й ръка се изплъзна. Тя залитна и започна да се мята, търсейки опора, точно както през онази нощ в спалнята си, когато висеше на въжето и се бореше, за да оживее…
— Моли! — изкрещя Джейсън.
Хората, заобиколили Нина и Пол, също ужасени изкрещяха, а шумът от гласовете им се сля в един дълъг, зловещ стон, който Нина никога нямаше да забрави. Дъждът разпръскваше блестящата неонова светлина на стотици парченца.
Другата ръка на Моли се изплъзна от стъпалото.
С едно невъзможно, нечовешко движение Джейсън протегна ръка, с другата се хвана за една от подпорите на стълбата, крепяща се все още като по чудо за стената, изви се, отделяйки се от сградата, разпънат…
Хвана я. С едната си ръка придържеше нея, с другата се държеше за несигурната опора.
Не можеха да слязат, не можеха и да се изкатерят. Можеха само да чакат неизбежния край. Очите на момчето бяха изпъкнали, жилите на врата му опънати, но държеше здраво сестра си. Беше направил всичко, на което беше способен.
Нина можеше да види само върха от главата на Колиър. Дъждът падаше косо върху гърба му и се пръскаше по тялото му. Пол разбра, че не може да стреля, без да изложи на опасност двамата младежи под него. Той прибра пистолета в джоба си.
Чуваше се само дъждът, плющящ върху покрива и воя на сирените. Стотици очи гледаха към тази страна на сградата, чакайки в мъчителната тишина. Нина почувства присъствието на смъртта, надвиснала във въздуха над стълбата.
Всичките й мускули се стегнаха и като че ли успя да се изправи срещу настоящето:
— Колиър! — Извика тя с дрезгав, задавен глас, който не беше нейният.
— Той уби жена ми — каза Хелоуел, погледна нагоре и срещна погледа й. Очите му бяха изцъклени, изпълнени с някаква маниакална решимост. — Техният живот за нейния. Това е справедливо. Погледни ги. Виждаш ли? Мисля, че ще паднат.
— Не — каза Нина. — Ана не би ги оставила. Ана щеше да поиска да ги спасиш. Да бъдеш милостив, Колиър. Моля те. Заради Ана.
Измина една дълга, дълга секунда.
Колиър погледна към момчето и момичето, които бяха толкова близо.
— Така няма да издържат — каза неясно той.