— Само едно побъркано дете би се опитало да направи такова нещо.
— Мисля, че е точно така — каза Пол. — Вероятно тримата са седял и в апартамента на Кени и са си говорили за Рей. И тогава на Кени му е хрумнала тази идея. Наскоро учените правеха опити да предотвратяват щетите, които гръмотевиците нанасят, като изстрелваха ракети в облаците, и с жица привличаха падащите мълнии. Това е нещо твърде непредвидимо, но дяволът си знае работата. Светкавицата се отделя от облака и тръгва надолу към земята, привлечена от жицата. Сигурен съм, че Кени е знаел за това.
— Ти се будалкаш — каза Нина. — Те са предизвикали светкавицата?
— Невинаги се получава — каза Пол. — Трябва да са налице един куп външни обстоятелства. Планинското било е най-подходящото място. Бурята трябва да се разрази точно отгоре, а ракетата да се изстреля в облака под прав ъгъл.
— Ти твърдиш… не мога да повярвам! Те са замислили да убият Рей с помощта на мълния? — каза Нина.
— Не смятам, че са го обмисляли сериозно — каза Пол. — Необходими са твърде много съвпадения. Сигурен съм, че е било просто лудория, която са смятали да изпробват някой ден. А небесата са ги подпомогнали. Помниш ли как се е разделила групата, когато е започнала бурята? Струва ми се, че Джейсън и баща му са продължили да се изкачват. Възможно е Рей да е паднал и да е изгубил съзнание. Мога да си представя как Джейсън го е погледнал, после е погледнал небето — Пол сам вдигна очи — и си е помислил: „Защо, по дяволите, да не опитам.“ Предполагам, че е завързал жицата за раницата на Рей, която все още е била на гърба му, и е изстрелял ракетата.
— Гърмежът — почти извика Нина. — Пол! Аз чух гърмеж. Точно преди да падне светкавицата!
— Боговете трябва да са го искали — каза Пол. — Джейсън се е оказал на подходящото място, в подходящото време. Мълнията е убила Рей в планината. Джейсън сигурно е бил направо сащисан, че идеята се е осъществила.
— Трябва да се е върнал, и да е прибрал по-голямата част от парчетата, преди Колиър да намери Рей… Пол, това е толкова страшно!
— Подходяща дума, за да опишеш станалото. Бих добавил страховито, в обикновения смисъл на тази дума.
— Той наистина е убил баща си! Ето за какво говореше през нощта, когато Колиър ги преследваше — каза Нина. — Какво… мислиш, че трябва да направим по отношение на всичко това?
— Да направим ли?
— Пол, чуй ме. Проучих онези имена от древногръцката митология, с които те са се наричали един друг. Феб е богът на слънцето, Аргемида е негова сестра близначка, богиня на лова. Римляните са ги наричали Аполон и Диана.
— Хм. А прякорът на Кени? Хеф или нещо подобно.
— Хефест — каза Нина. — Познат също и като Вулкан. Той е бил брат на близнаците. Всички те са деца на Зевс. Хефест е създал гръмотевицата на Зевс.
— А после е изменил на Зевс и е решил да го убие със същата тази гръмотевица — каза Пол. — Тогава не е чудно, че боговете…
— Какво?
— Не исках да кажа това… просто едно убийство, с перфектни логически мотиви, които едно добро полицейско разследване би разбрало.
Нина мълчеше. Струваше й се, че се движи в огромно, нереално пространство, без да разбира нищо. Струваше й се, като че ли упражнява професията си в някакъв друг, величествен съд, безпристрастен и непознаваем. Те се бяха намесили, но вероятно на боговете това не им беше харесало. Тя се притисна до Пол и каза:
— Хайде да си вървим.
— Само още едно нещо — каза Пол, извади парченцата обгоряла жица, които така грижливо бяха събрали, изсипа ги във вдлъбнатината на скалата и ги стри с обувката си. — Просто исках да разбера.
След три часа, в подножието на планината, Пол отвори вратата на колата, за да влезе Нина. Потеглиха по главния път, ядоха гевреци, които откриха в едно заведение на самообслужване, говориха малко, а Нина трудно държеше клепачите си отворени, на седалката до него. Преминаха през кръстовището, продължиха още няколко мили по пътя. След улиците с индиански имена те завиха към квартал „Тахо Парадайз“ и Пол спря на алеята на „Кулей“ 90. Луната беше изгряла, но къщата беше тъмна. Отвътре се чуваше яростно лаене.
— Къде е Боб? — попита Пол.
— Оставих го за през нощта при Мат. Не бях сигурна кога ще се върнем. Мили Боже, толкова съм уморена. Лаенето, което чуваш, е на Хичкок. Мат ни го повери. Боб не искаше да се премести тук без него.
— Няма ли да ме поканиш да вляза? — каза Пол. — Не съм я виждал отвътре след онзи ден в съда.
— Ако не ме беше довел тогава, едва ли щях да я купя — каза Нина. — Влизай!
Изкачиха се уморено по стълбите на верандата, Нина несръчно търсеше ключовете. Отвътре изскочи голямото черно куче, заподскача наоколо и се опита да ги събори. Пол го погали и Хичкок заскимтя от радост, докато Нина запали лампите в дневната, включи отоплението.