В старомодното проспериращо градче Кармел, на около двеста и петдесет мили от Монтерей, Пол ван Уегънър покани в офиса си Колиър Хелоуел. Беше четвъртък, шест часът следобед. Хелоуел беше уговорил срещата си ден по-рано и Пол му отдели време, тъй като Нина го помоли. Беше любопитен да научи защо един пълномощен областен прокурор, който разполага с ченгета, готови на всичко за него, търси частен детектив. Хелоуел се бе променил от последния път, в който се бяха видели. Беше посивял още повече, а квадратното му ирландско лице изглеждаше изпито под лекия слънчев загар. Висок, с тъмни вежди над скръбните си очи, той стискаше здраво дебела папка на коленете си. „Ето го онзи случай“, помисли си Пол и пулсът му се ускори, както винаги преди началото на нова игра. Той се облегна в ергономичния си стол за триста долара с израз на учтива заинтересованост.
— Радвам се да те видя отново, Пол — каза Хелоуел.
— Поне веднъж извън съда и не от противниковата страна — съгласи се Пол. — В отпуска ли си? Дошъл си да поиграеш малко голф? В ранна есен е най-добре в Делмонте.
— Всъщност си взех няколко свободни дни, за да дойда и да те видя. Може и да поиграя малко. Ти явно добре се справяш.
— Работя здраво — каза Пол. — И колкото и да съм добър, знам, че между Кармел и Тахо е пълно с гладни частни детективи. Така че, защо би целия този път да ме видиш?
— Трябваше ми някой извън града. Искам да си остане между нас. А и те познавам. Съвместната ти работа с Нина ми създаваше неприятност след неприятност. Само по себе си това е добра препоръка. Освен това не ми е убегнало твоето умение да измъкваш информация от хора, които обикновено не споделят всичко със закона.
— Сега определено имам по-добър късмет — каза Пол. — Като ченге се страхуваха се от мен. Повечето хора заобикалят едни или други закони. Глоби за паркиране, детски издръжки, наемане на нелегални работници, липса на зелени карти, коли без пречистватели — човече, трудно е да си честен в това общество.
— Ти имаш едно предимство пред съдебната система. Не си длъжен да се придържаш стриктно към буквата на закона. Случаят, за който искам да говорим, вече беше разследван от полицията на Саут Лейк Тахо — каза Хелоуел. — Независимо от това, че разследването беше продължително и крайно изчерпателно, то не доведе доникъде, но и ти, и аз знаем, че винаги има нещо или някого. Някое подминато обстоятелство, някое зарязано гадже, някое впиянчено приятелче, винаги има някой, който знае нещо и ще го каже на подходящия човек.
Пол кимна:
— Като стана дума за пияни приятелчета, искаш ли една бира? Взех малко Пилзен от магазина на Джо вчера.
Като видя реакцията на Хелоуел, той се засмя.
— Хей, не се стягай толкова!
В онези дни, когато и двамата работеха в полицията, той не би му предложил да пие. Сега можеше да се разкарва насам-натам и мъртво пиян, ако поиска, обаче не го правеше. Просто харесваше усещането, че не му е забранено.
— Добра идея — отвърна Хелоуел.
Пол извади две бири от минихладилника и ги сложи на масата. След като Хелоуел отпи една дълга глътка, Пол каза:
— Слушам те.
Хелоуел остави бутилката на бюрото.
— Искам да се занимаеш със смъртта на жена ми.
— Как умря тя?
— Блъсна я кола. На 18 август, преди три години. Шофьорът избяга.
— Продължавай.
— Може би мислиш, че сега ми е по-лесно да говоря за това, но не е така.
— Давай спокойно. Тук имам още четири бири, а винаги мога да взема и още.
Така предразположен, Хелоуел надигна бутилката и отпи отново, после кимна и започна:
— Срещнахме се преди осем години, тъкмо започвах в областната прокуратурата. И тя беше нова. Току-що беше завършила криминология в колежа в Бъркли. Искаше да навлезе в съдебната система и завърши стажа си като служител в отдела по пробация1 в Тахо. Срещнахме се в съда, където се занимавах с преглед и анулиране на пробации. Оженихме се година и половина по-късно. Тя запази моминското си име Ана-Луиз Мийд.
Той произнесе името, плъзгайки думите по езика си, очевидно се наслаждаваше на възможността да говори за жената, която все още живееше в сърцето му, докато за другите тя беше отдавнашен и забравен случай.
— Имаш ли снимка?
Хелоуел измъкна гланцова снимка три на пет сантиметра и я подаде на Пол. Фотографията беше правена на открито, на слънчева светлина. Младата жена на нея се усмихваше, но не много щедро, сякаш не се разкриваше напълно. Дребни, равни зъби блещукаха между плътните й устни. Половината от лицето й бе в сянка заради силното слънце и носът, очертан с права силна линия, хвърляше сянка върху гладката буза. Тъмните, вероятно кафяви, очи с интелигентен поглед блестяха на светлината. „Хубаво момиче, което е искало да го вземат на сериозно“, заключи Пол.
1
Служба в системата на правосъдието, отговаряща за социализацията на излезлите от затвора. — Бел.прев.