— Снимката е правена три седмици преди смъртта й — каза Хелоуел.
— Лош късмет — каза Пол. — Чудя се има ли справедливост на тоя свят. Деца?
— Предишната година направи спонтанен аборт и не сме опитвали отново. — Той спря за миг. — Така че — не.
— Освен с работа, с какво обичаше да се занимава?
— Обичаше да язди, да кара ски, да ходи по планините, да кара кънки, колело, да ходи на палатка. Всичко на открито. Обичаше да излиза.
Докато Хелоуел говореше за жена си, типичната му сдържаност, с която Пол го познаваше, изчезна. Чертите на лицето му омекнаха, изразът му стана необикновено човечен.
— И въпреки че беше сериозно момиче, можеше да бъде дяволски забавна.
— Извинявай, виждал съм те само в служебните канцеларии и офиси, не съм си и помислял, че обичаш да прекарваш времето си навън. Явно работата не ти оставя достатъчно свободно време.
— Когато можеше, тя ме измъкваше. Тя ме научи да обичам природата. Все още ходя по планините, когато ми се отдаде случай.
— Донесе ли полицейските справки? — попита Пол.
— Всичко е тук. — Той му подаде папката с въздишка на облекчение.
— Разкажи ми какво се случи.
— Винаги се сещам колко спокоен беше този ден. Тя се прибра вкъщи. Седях си зад бюрото в хола. Бях се върнал рано, за да свърша някаква работа. Вече не си спомням върху какъв случай работех. Наистина понякога вземах работа за вкъщи, макар че в такива случаи тя играеше една игра. Трябваше да „ме отвлече“, за да ме изведе на вечеря или на кино. Все си мислиш, че ако не свършиш нещото точно тогава, всичко ще се провали, че никога няма да можеш да се оправиш, но работата някак си винаги се свършва. А животът е това, което остава недовършено… И така, тази вечер бях зает. Тя ми каза, че иска да говорим за нещо. — Дланите му, поставени върху коленете, се свиваха и разпускаха. — Обичаше да говори, така че не й обърнах внимание. Но този път… — Хелоуел млъкна.
— Да? — насърчи го Пол след една продължителна пауза.
— Реших, че за каквото и да иска да говорим, може да почака половин час. Тя щеше да пазарува преди вечеря. През това време възнамерявах да си свърша работата, така че й казах да отиде до магазина и че след вечеря, като излезем на разходка, ще си поговорим. Обичаше да се разхожда по тъмно, особено през лятото. Познаваше всички съзвездия и винаги ми ги показваше. Как беше онази стара ирландска благословия? „Дано седемте летни звезди греят над теб и светлите райски ангели да бдят над теб…“ Тя беше ангел, Пол…
Докато Хелоуел говореше, изражението му ставаше все по-болезнено. Той се връщаше в тези последни моменти, спомняше си всяка дума, която си бяха разменили, всяка възможност, която бе пропуснал да предотврати съдбата на жена си.
— Изпратих я до вратата. Под сакото си носеше светлооранжева рокля, беше невероятно хубава с нея. Свалих сакото й и го окачих в гардероба, защото сметнах, че е твърде топло и няма да й трябва. На излизане не ме целуна, само ме прегърна. Винаги се отпускаше в ръцете ми, когато я държах, сякаш това беше единственото място, където можеше наистина да си почине. Осъзнах, че този път тя не се отпусна. Имаше нещо на ум. Никога няма да разбера какво е било. Нещо дребно и глупаво? Или нещо, довело до смъртта й?
— Била е напрегната? — попита Пол, връщайки го обратно.
— Да. Щом разбрах колко е притеснена, й казах: „Добре, храната може да почака, нека поговорим“, но тя вече беше тръгнала. Каза, че първо иска да свърши с покупките. И така оставих я да излезе. — Гласът на Хелоуел потрепера. Погледът му се сведе надолу. Пол можеше да си представи колко безсънни нощи му е струвал този миг. — Тя потегли с колата към супера на щатската граница. Климатикът беше повреден, така че е трябвало да паркира в поотдалечената част на паркинга, под дърветата, за да бъде колата на сянка. След като напазарувала, тръгнала обратно към колата. На около петдесет стъпки от нея, след като вече била отключила вратите с дистанционното, една голяма светла кола прекосила паркинга и я блъснала отляво. Ударила се в предното стъкло и паднала.
— Веднага ли е починала?
— Не, имаше тежка мозъчна травма, почина след два дни.
— А колата?
— Нямаше следи от спирачен път. Изобщо не е намалила скоростта.
— Ужасно. Но това е оживено място. Паркингът сигурно е бил пълен с хора. Не се ли намери някой, който да опише по-добре колата?
— Никой не бил паркирал толкова далече. Имаше само един очевидец — жена. Изтичала след колата да види номера, но се спънала, навехнала си глезена и трябвало да спре.