— Говорил ли си лично с нея?
— Разбира се. Ким Вос. Показанията й са в папката. Тя ще разговаря и с теб.
— От колата няма нито следа?
— Изчезнала е завинаги в нечий гараж или е била закарана до Мексико и разглобена на части, но не е била префасонирана в радиус от две хиляди мили оттук, гарантирам ти го.
Хелоуел стисна челюсти и тогава Пол видя желязната му решеност, която нямаше да му позволи да се предаде или да се откаже.
— Понякога колата оставя… следи върху жертвата — каза Пол предпазливо.
— Ударила се е в бронята, а после в предното стъкло. Нямаше частици от боята. Аутопсията и лабораторната експертиза са в папката. — Той изля остатъка от бирата в гърлото си, облегна се назад и преглътна. Пол беше отворил следващата, която Хелоуел взе без коментар.
— Тъй като не намериха нито колата, нито шофьора, смъртта й бе заведена като нещастен случай, както можеш да се сетиш — продължи Хелоуел. — Нямаше данни за предумисъл.
— И тя с нищо не ти намекна за това, което е искала да говори с теб?
— Не. По-късно говорих с шефа й, Марвин Гейтс. Той не можа да се сети за нищо необичайно.
— Не е получавала заплахи от клиентите си, така ли? Това се случва на служителите в пробацията. Някой трябва да се върне в затвора, защото тя му дава лош атестат, някой негов близък я обвинява за това, че не си върши добре работата или за това, че я върши прекалено добре.
— Не съм чувал да е имало заплахи, нито пък Гейтс е знаел за нещо такова. Той самият можеше само да похвали Ана. Тя имаше рядко добри отношения с престъпниците. Той казваше, че всъщност нейните подопечни я харесваха.
— Той знаеше ли с кого се е срещала този ден?
— Имаше списък на срещите й, но това нямаше особен смисъл, Ана искаше да помогне на тези хора и се опитваше да бъде на разположение винаги когато можеше. Ако някой я потърсеше без предварителна уговорка, тя винаги гледаше да намери време за него, така че е напълно възможно хора, с които тя се е виждала същия този ден, ги няма в този списък.
— Има ли някой друг в отдела, който може да знае точно кой е идвал този ден?
— Там е оживено място и служителите работят съвсем индивидуално. Те са много натоварени. Съмнявам се някой да е следил какви хора приема Ана, освен самата тя и нейния шеф, но дори и той не можеше да й отдели особено внимание.
— Кого наблюдаваше Ана по това време?
— В нейния списък имаше шейсет и двама души, углавни престъпници, повечето жени.
Пол подсвирна.
— В повечето случаи ставаше въпрос за наркотици или злоупотреба със служебно положение. Те се регистрираха и й даваха различните си програми за детоксикация или пък социална терапия. Тя се обаждаше на работните им места, за да провери дали все още са на работа и им помагаше, когато можеше. Знаеш колко е рутинно. Тя правеше каквото трябва, но вземаше нещата много присърце.
— Все още? — каза Пол.
— Все още — съгласи се Хелоуел. — Би могъл да е някой от тях.
— Три години оттогава — каза Пол.
— Дълго време се надявах, че ако съм по-търпелив, той просто ще се появи — каза Хелоуел. — Я ще хванат някого за друго и той ще изтъргува малко информация, я някоя съпруга ще научи и съвестта й няма да издържи… обаче нищо подобно не стана.
— Тогава защо започваш всичко отначало?
— Защото… не съм в състояние да продължа, пречи на работата ми, на опитите ми да имам някакъв живот извън работата. Отидох на екскурзия преди седмица, може да си чул от Нина. Случи се нещо отвратително. Излезе ужасна буря. Един турист, който вървеше точно след нас, беше ударен от мълния и умря. През цялото време докато се качвахме, си мислех за Ана, за това как веднъж минахме по същия този маршрут. Не знам дали заради бурята, дали от измръзването или от шока… Не го понесох много добре. Имах срив или нещо такова. Помислих, че онзи, умрелият, на когото давах първа помощ, е Ана… Трябва да знам. Трябва да знам кой я уби? Кой причини това?
— Беше с Нина, нали? — попита Пол.
— Точно така.
Пол стана и отиде до прозореца. Погледна към двора на Хог Брет ин. Хората, облечени в типичните за Калифорния пъстри дрехи, се разхождаха безгрижно или отпиваха мерло или шардоне от малката местна изба, където този следобед правеха дегустация на вина. След малко щяха да поемат по извивките на Оушън булевард до Мейн бийч, за да гледат залеза, леко подпийнали.
Значи заради Хелоуел Нина напоследък го бе понижила в чин „добро другарче“.
— Не искам отмъщение — каза Хелоуел. — Искам просто покой…
— Трябваше да я напердаша — каза Пол на безгрижните щастливци отвън.