— Какво?
— Няма значение — каза Пол, като се обърна към Хелоуел. — Моите услуги са скъпи.
— Нямам много разходи. Мисля, че това си струва.
— Живея тук. Ще трябва да покриеш разноските ми в Тахо.
— Добре — каза Хелоуел. — Имаш пълна свобода.
„Това може да е добър повод да отида там“, помисли Пол.
— Някакъв проблем?
— Не, просто обмислям графика си — каза Пол. — Мога да бъда там в понеделник.
— Чудесно. Ще останеш ли за през нощта?
— Утре рано тръгвам обратно.
— Обичаш ли суши?
— Баща ми беше самурай.
— Добре.
— Защото знам едно японско свърталище тук, „Рубата“, правят змиорки, сепии и прочие вкуснотийки. Да отидем да хапнем и да поговорим повече за твоя случай. И за общите познати.
— Общи познати? Нина ли имаш предвид — попита Хелоуел.
— Защо? Да. Имам предвид Нина.
5
Твоят собствен дом, немного голям и лесен за поддържане, с ограда, параден вход и двор около къщата, твоят двор. Твоето огнище през зимата, в което палиш огън със съчките, които си събрал отвън, и твоята градина през лятото, пълна със зеленчуци. През високите прозорци прониква сякаш твоята собствена слънчева светлина. Меки черги покриват грубите дъсчени подове, дебела завивка обгръща леглото ти. Портокалите върху масата греят и сякаш те посрещат у дома след суетнята отвън.
Нина сънуваше. Сънят й бе така изпълнен със спокойствие, толкова хубав. Сънуваше, че живее в алпийска къща под боровете и никой не знае адреса й.
Някой удряше по вратата. Тя измъкна ръката си от завивките и унило погледна часовника. Девет и петнайсет. Събота сутрин. Грешка, по вратата не се удря. Новото куче на Мат, голяма лигава хрътка на име Хичкок, с дълго родословно дърво, за което тя пет пари не дава, искаше да влезе. Кучето харесваше Нина. Кучето я обичаше. Тя проклинаше деня, в който Мат беше взел краставото псе.
Драскането по вратата наподобяваше звука на нокти върху черна дъска. Тя знаеше какво иска то. Искаше разходка. Добре, за Бога, някой друг можеше да го изведе, това беше нейният свободен ден и…
Хичкок я остави на спокойствие за минутка, а после продължи със скимтене, което напомняше звука на банциг.
— Не! — извика тя. Спокойствието изчезна, като отнесе със себе си и прекрасния сън за онова тихо вълшебно място… Скимтенето продължи и дори се усили, прекъсвано от нервно драскане по вратата.
Проклинайки, тя се изправи и спусна крака от леглото. Боб все още беше в Сан Франциско на гости на баща си и тя можеше да посвети малко време на себе си, но нямаше намерение да се занимава с домакинството на Мат, с двете му деца, които блъскаха вратите на коридора и Хичкок, който скимтеше, докато самият Мат работеше с бормашината в гаража.
Тя живееше с Мат и Андреа в къщата им на Пони Експрес почти две години, откакто напусна Сан Франциско и дойде в Тахо след развода си с Джак Макинтайър. Те се държаха прекрасно, помогнаха й при отглеждането на Боб, осигуриха и на двамата спокоен живот в едно спокойно домакинство. Но се предполагаше, че всичко това ще бъде временно.
Понякога работа й създаваше грижи в семейството. Въпреки че Мат знаеше колко много обича работата си, той мразеше това, с което тя се занимаваше. Смяташе юридическата работа за рутинна дейност (каквато тя си и беше обикновено), носеща потенциално насилие. В онези редки моменти, когато нещата излизаха от релсите, тя беше прекалено заета, за да обръща внимание на това, че Мат и Андреа сигурно се чувстват притеснени понякога. Тази сутрин и тя се чувстваше притеснена.
Зад вратата се чу дълбок, силен лай.
— Ей сега ще те изведа, проклето псе — каза Нина, като накуцваше към него, навличайки роклята си.
Когато Нина най-накрая успя да се добере до кухнята, за да си изпие сутрешното кафе, Андреа вече мяташе мръсните чинии от закуската в пълната с пяна мивка. Червената й коса почти се сливаше с керемиденочервената й тениска.
— Ето го нашия голям, проклет звяр — изтананика тя, като размахваше купата към кучето. — Готов ли си за попарата, бебчо?
Хичкок наостри клепналите си уши и заприпка към храната с проточена от устата слюнка. Докато Андреа внимателно дробеше готовата кучешка храна на попара, Нина си приготви порция мюсли и чаша кафе.
— Трябваше да го вържа на каишка и да го оставя на планината. Преследваше колите.
— Не е много интелигентен — каза Андреа, — но е влязъл под кожата на Мат. — Тя го погали по гърба, докато Хичкок мляскаше над огромната купа с попара.
Мат блъсна отворената задна врата, грабна една чаша от полицата, сипа си кафе и се тръшна на един стол. Около него се вдигна облак стърготини.
— Някой някога да е забелязал колко са шумни мъжете? — попита Нина. Не беше виждала Мат кой знае колко често през последните дни. А той прекарваше повечето от свободното си време в гаража.