— И мръсни — прибави Андреа и го целуна внимателно по челото.
— Добро утро и на вас, дами — каза Мат и се наведе да погали Хичкок, който се умилкваше край него и протягаше глава точно на височината на ръката му.
Къдриците по слепоочията на Мат бяха посивели. Една мърлява шапка прикриваше останалата му коса, но не можеше да прикрие настроението му. Имаше вид на човек с много грижи и много задължения, точно толкова разтревожен и неспокоен, колкото беше и Нина. Ръката му, поставена на коляното, потрепваше в ритъма на собствените му мисли.
— Мат, мисля, че… — започна Нина.
Мат се изправи рязко, хванал здраво чашата си, краката на стола простъргаха пода, той се отправи енергично към задната врата.
— Ей, утрото лети. Хайде, дами, оставям ви да си приказвате…
— Мат, седни. Ще ти отнема само една минута — каза тя твърдо. — Засяга и теб.
Той въздъхна и седна.
— Мислех си следното. Вие двамата бяхте толкова добри към Боб и мене. Толкова дълго ни търпяхте.
— Истина е.
Андреа го шляпна леко.
— Когато дойдохме тук, смятахме да останем само докато разбера какво ще правя. Сега се устроих. Наистина искам да знам дали сте доволни от това положение. Имам предвид, че… сега бихме могли да си намерим нещо отделно. Боб е достатъчно голям, за да идва сам с колело да вижда братовчедите си. Аз започнах да печеля достатъчно. Пък и май всички сме готови за това.
Андреа се приближи и седна до нея на масата. Имаше типичната за червенокосите хора млечнобяла кожа и лунички. Като директор на половин работен ден на женския пансион в Тахо, тя изпълняваше задълженията си с абсурдна лекота.
Готвеше, чистеше, грижеше се за децата и имаше отговорна работа. Беше жив упрек към жени като Нина, които едва се справят и с половината от това.
— Можеш да си наемеш нещо наблизо — каза Мат.
— Мат действително има нужда от пространство — каза Андреа в същото време.
Значи бе отгатнала. Беше време да се мести.
След като Мат слезе по стълбите в работилницата си в гаража, Нина бутна стола си назад, отмести Хичкок и каза:
— Е, добре. Ще започна да търся.
— Нина, знаеш, че ви обичаме. Няма нужда да бързаш.
Нина смръщи вежди. Тя и Боб бяха злоупотребили с гостоприемството им. От чист мързел и заради това, че беше толкова заета със себе си, тя не беше забелязала това, което явно бе станало проблем за Мат и Андреа.
Андреа продължи с извинителен тон:
— Зимата май ще бъде тежка. Мат се тревожи как да уреди работите. В момента има два камиона и иска да купи още три. От това ще излезе добър бизнес. Не исках да ти казвам това, но имам чувството, че е хвърлил око на твоята стая за офис.
— Ще бъде голям купон. Ще си купим замък край езерото. Ти, Трой и Бри можете да ни идвате на гости и да пърпорим с нашата лодка без Мат, докато му простя за това, че ме изхвърли.
Андреа се усмихна и показа трапчинката, която обикновено криеше на дясната си буза.
— Ще не липсва тази глъчка — кражбите с взлом, отвличанията, престрелките… Намери си място наблизо, а? Някое сигурно място.
Преди да излезе от къщи, Нина позвъни на Боб в Сан Франциско.
Той й липсваше. Една седмица без него, дори в тази оживена къща, бе достатъчна, за да си даде сметка колко е зависима от присъствието му. Едно единайсетгодишно момче казваше и правеше куп неочаквани неща и едва напоследък започна да разбира колко много я радваше тази спонтанност.
Тя така и не се омъжи за бащата на Боб, тъй като връзката им бе завършила преди раждането му. Боб тъкмо опознаваше баща си, който живееше в Германия, но в момента беше в Щатите. Бе я помолил преди завръщането му във Висбаден да заведе Боб в Сан Франциско и Нина го бе пуснала да отиде с него, но без Боб се чувстваше по-самотна, отколкото бе предполагала.
— Как си, миличко? — тя се зарадва, щом чу гласа на Боб.
— Страхотно — каза Боб. — Вчера ходихме в Експлораториума. Има една изложба, дето заставаш срещу една бяла стена, обаче не стоиш мирно, а заемаш някаква поза. И аз скочих и светва една светлина и познай какво, мамо?
— Какво?
— Сянката ти остава зад тебе, замръзнала в скок! Какво ще кажеш, а?
Замръзнала в скок. Така се чувстваше и тя в момента, увиснала сякаш в безтегловност, без почва под себе си…
— Как е баща ти?
— Трябва ли да си заминава, мамо? Защо не може да остане?
— Ти трябва да го попиташ за това, миличко.
Тя изпита познато чувство за вина. Боб никога нямаше да има двама родители у дома. Тя просто нямаше никога да успее да подреди живота си, за разлика от Андреа.