Нина отиде на срещата с господин Мунц в офиса му, който се намираше на няколко пресечки от тях.
— Какви са финансовите ви възможности?
Издокараният брокер с посивели коси зададе два пъти този въпрос, преди Нина да го чуе. Тя сепнато затвори проспекта със снимки на къщи в Тахо.
Той й връчи дълъг формуляр, пълен с въпроси за разни дреболии от финансово естество.
— Защо просто не попълните това? — каза той. — Ще ми помогне да подбера някои подходящи неща и да отидем да ги огледаме.
— Предпочитам първо да огледам. После, ако нещо ме заинтересува, ще поговорим — каза Нина.
Господин Мунц остана все така приветлив, макар че тя усети как му разваля настроението. После той й предложи да я закара на обиколка из града, „гранд тур“, както сам я нарече. Тя разлистваше каталога с офертите и остана смаяна от един цял един нов език, в който мистър Мунц я въведе. Нямаше как да знае какво означава НЕК: „напълно електрифицирана кухня“ или че „муска“ е брокерски жаргон за малко жилище? А „секира“ означава някой мръсен квартал, в който се разпореждат престъпници.
Те започнаха отдолу, близо до езерото, от един квартал, пълен с вилички, подобни една на друга в селската си идиличност и все пак очевидно обитавани от стотици различни хора, със стотици различни идеи за това как трябва да изглежда един дом.
— Това е „Бижуто“ — каза той. — Имам много наематели в този квартал. Леко обърна главата си към нея, за да види реакцията й.
— Въпреки това цените са добри. Това е отличен квартал, близо до казината, ако това е във ваш стил.
Той отново я погледна с крайчеца на окото си.
— Много са малки — изкоментира тя.
— Търсите нещо голямо ли? — Крайчетата на устните му се повдигнаха почти незабележимо.
— Има ли къщи близо до гора или парк, така че човек да се чувства усамотен, без да се налага да си купува много акри земя?
— Тук-там. Естествено, това вдига цената. — Той зави с колата зад един ъгъл, а вратовръзката му се вееше на вятъра през отворения прозорец. Липсваше му само шапка от яхтклуб.
— Това, което наистина бих искала, е излаз към езерото — продължи Нина.
— Всички бихме желали.
— Не мисля, че искам да се настаня между разни далавераджии и техните собствени плажове.
— Хората, които притежават къща с излаз на езеро, обикновено поддържат плажа. Но, разбира се, ето го и „Тахо Кийс“ — каза той. — Повечето от къщите тук имат частни пристани. Вярно, не сте на плажа, но все пак сте до водата. Скачате в моторницата и потегляте.
Той премина бавно с колата през квартала, който приличаше на всяко друго предградие — с типичните задънени улици, варосани къщи в стил ранчо, малки дворчета отпред и двойни гаражи. Тук-таме растеше трева на рехави туфи, сякаш чакаше да падне сняг. Зад къщите минаваха тесни изкуствени канали и се вливаха в езерото. Оттук се откриваше гледка към околните планини.
Каналите и изгледът бяха хубави, но тя щеше да се чувства прекалено на открито, практически на езерото. Искаше слънце, но процедено през високи дървета.
— Имате ли нещо по-гористо? — попита тя.
— А, гористо, значи.
Минаха през още някакъв квартал, близо до административния център и съда, после подминаха вилната зона, наречена „Тахо Парадайз“, и оттам продължиха покрай „Пайъниър Трейл“, като спряха покрай няколко свободни къщи. Но Нина реши, че „Тахо Парадайз“ изглежда най-добре, с много дървета и вили в алпийски стил, не твърде предвзет. Наблизо имаше места за разходки и пикници и беше недалеч от къщата на Мат, тъй че Боби щеше да може да кара колело дотам…
— За каква цена ще говорим? — деликатно, но настойчиво попита господин Мунц, решен, ако е възможно, да премине от одобрителни забележки към нещо по-съществено.
— Не знам как вървят цените на недвижимите имоти тук. Трудно е да се каже.
Думите й го накараха да стисне здраво волана. Когато на връщане завиха надясно по шосе 89, Нина попита:
— Господин Мунц, вие… познавахте ли Рей де Биърс?
— „Де Биърс Кънстръкшън“? Да. Те строят. О, да, познавах Рей. Защо питате за него? Смятате да купите парцел и да строите сама? Това е едно от нещата, които те правят. Строят къщи по поръчка.
— Не. Но наскоро… срещнах господин Де Биърс. Точно преди смъртта му.
— И какво? Качил се там горе на онази планина и по навик заявил: „Гръм да ме удари, ако лъжа!“ И гърмът вярно го удари — изкиска се злобно Мунц. — Чухте ли, че го е убила мълния?
— Разбирам, че не сте го харесвали много.
— Правилно разбираш, сладурче. Продавах къщите на Рей. Баща му Куентин дълго време развиваше бизнеса, но преди десет години Рей влезе в играта и започна да строи. Къщите бяха пълен боклук. Сградите, които правеше, не струваха и пукната пара. Дори не бих ви показал някое от тези местенца — днес заради всичките се водят съдебни процеси.