— Познавате ли семейството му?
— Видях веднъж жена му. Забележете — един прекрасен ден преди няколко години Рей я завел да й покаже един от своите строежи и проклетото нещо да вземе да се срути. Не цялото, само една напречна греда паднала, защото той не използваше правилния размер гвоздеи. Гредата счупила и двата й крака. Божествена справедливост.
— Божествена справедливост би било, ако се бяха счупили неговите крака. Не мислите ли? — каза Нина.
Тя отново се сети за онзи миг в планината и думите на Рей: „Това ще ми се напомня всяка възможна минута.“ Значи това е имал предвид.
Продължиха по шосе 89, после завиха наляво по един горист хълм.
— Това е „Гарднър Маунтин“ — каза господин Мунц. — Може да си харесате някое уютно местенце тук. Споменахте, че три спални ще ви устроят. Колко е голямо семейството ви?
Като разглеждаше от прозореца спокойното кварталче, през което минаваха, Нина каза:
— Двама сме, аз и синът ми Боб. Той е на единайсет години.
— И никой друг?
— Разведена съм. „Не се връзвай толкова, Нина! — каза си тя. Половината свят е разведен — може би не толкова отскоро, колкото ти, но…“
— Значи вие сте една от онези работещи майки?
— Офисът ми е само на няколко пресечки от петдесета магистрала, в „Старлейк Билдинг“. Може би сте виждали фирмата ми. Адвокат съм.
— Аа, да — каза господин Мунц, видимо разтревожен наместо успокоен.
Нина си помисли: „Този мрази адвокатите. Какъв късмет.“
— Виждал съм някои статии за вас във вестника. Процесът Патерсън и делото Скот. Вие сте адвокат в криминални дела, нали?
— Не, занимавам се с гражданско право: завещания, договори, семейно право и… криминални дела също.
— Май отскоро сте в града?
„Че кой не е“ — помисли си тя.
— Почти от две години.
— И… работете самостоятелно?
— Мога да платя един разумен наем — каза Нина.
Тя имаше в наследство малка вила в Пасифик Гроув, която даваше под наем, и освен това бе получила нещо след развода си.
— Мога да си плащам.
— Разбирам. — Господин Мунц изглеждаше разочарован. Шумът на пари в ушите му беше стихнал. Кадилакът изръмжа леко, сякаш се готвеше да я изхвърли. — Говорили ли сте с банката си? Потвърдиха ли кредитните си условия?
— Да не мислите, че ще направя ипотека? Печеля добре. Адвокат съм от шест години. Кредитните ми карти са валидни. Какъв е проблемът, господин Мунц?
Агентът по недвижимите имоти имаше чувствителността на пътепоказател. Той зави още веднъж, слънцето огря внимателно фризираната му коса и нацупените черти на мургавото му лице.
— Самотна майка. Отскоро тук. Без работодател.
— Но аз съм адвокат.
— Може да ви изненада, но да бъдеш адвокат вече не е кой знае какво. Не е почтена професия, откакто… — Той деликатно замълча. — Откакто много от тях дойдоха тук заради хазарта или ските, хареса им и наеха целогодишни офиси за няколко месеца, после си заминаха и бяха забравени, но не и големите неплатени сметки, които останаха след тях. Моля, не се обиждайте. Това е грубата реалност на бизнеса. Знаете, тези проклети банкери, обзети от манията за стабилитет. — Той погледна часовника си. — Съжалявам, имам среща. Клиенти. „Истински клиента — подсказваше изражението му, — достопочтени семейства, оглавени от съпрузи със стабилни доходи.“
— Клиенти, а? Едва ли имате много — каза Нина. — Не и с вашето отношение.
— Виж, сладурче…
— Не съм ти никакво сладурче. Току-що се отказах от услугите ти, приятел.
— Добре. Може би ще трябва да се връщаме.
— Бързо схващаш.
С гордо вдигната глава Нина изскочи от кадилака и отключи собствения си прашен форд бронко, паркиран пред агенцията за недвижими имоти. Край магистралата се бе разпрострял импровизиран битпазар. Прашните коли и пикали задръстваха изхода на заводския паркинг, превръщайки движението по петдесета магистрала в десеткилометрово пълзене към казината. Тя отвори прозорците и се замисли. Високо над нея се носеха облаци и въздухът беше сладостен и топъл. Въпреки заяжданията на мистър Мунц тя съжаляваше за грубостта си към него. Скоро половината град щеше да разбере неговата версия за скарването им. Отново се смъмри относно липсата на дискретност и предпазливост — добродетели, които вероятно никога нямаше да придобие.
Накрая, след като се отправи през щатската граница в Невада, тя паркира зад казиното „Прайз“ и влезе вътре, като се надяваше да се утеши от загубите през деня.