Пол мислеше за това, докато поглаждаше наболата си брада. Преди десет години той бе ръководил едно разследване на убийство в Сан Франциско, при което жертвата се бе ударила в предното стъкло на колата толкова силно, че лицето бе оставило отпечатък върху стъклото. Виждаха се следи от носа и отворената уста.
Масивната контузия отляво на лицето на Ана Мийд приличаше на травмата на онази жертва. Ченгетата бяха прави. Тя се бе ударила в предното стъкло. Опита се да не мисли за това как Хелоуел е видял това лице.
Ако хванеше края на нишката, която водеше към колата, всичко щеше да се подреди от само себе си. Дори и без счупено стъкло или парченца хром или боя, намерени на местопроизшествието, може би имаше следи върху решетката на колата или леко разместване на бронята. И после оставаше бледата, почти нищожна възможност предното стъкло да не е било сменено или колата да не е била изхвърлена на автогробището и да пази някакъв отпечатък, паяжина от пропуквалия, лек знак, който не си е струвало да бъде отбелязан, едва-едва видима следа, спомен за убийство, останал върху стъкло.
Позвъни на няколко места и отвори нов файл в лаптопа. Първо щеше да прочете всичко отначало, цялата информация, събрана за три години полицейска работа, като си водеше бележки върху компютъра. В три щеше да се срещне с Ким Вос, единствения очевидец.
Домът на Ким Вос на „Раунд Хил“ край езерото Тахо беше причудливо модерно творение на два етажа, приютено зад солидна осемфутова ограда и охраняема врата. Зад тази врата Пол попадна в кактусова гора. Високите растения бяха засадени в големи саксии, наредени покрай опесъчената пътека пред бялата варосана къща без прозорци. Тъжното им въздействие се нарушаваше от боядисаната в искрящо жълто врата, която се отвори безшумно, за да представи самата домакиня, жена към тридесетте, с бухнала коса, облечена в изцапан с боя гащеризон и предпазливо изражение на лицето.
— Не прочетохте ли надписа? — попита тя, като посочи дискретната месингова табела в съседство с вратата й, на която пишеше: „Забранено за търговски агенти“.
— Не ме засяга.
Тя се приближи, опря ханш на портала и кръстоса ръцете си така, сякаш се приготвяше за задушевен разговор.
— Добре тогава, какво ви засяга?
— Казвам се Пол ван Уегънър. Колиър Хелоуел ме нае, за да разследвам смъртта на съпругата му Ана преди три години. Разбрах, че вие сте свидетел на инцидента.
Мимолетно сепване, което Пол не успя да разтълкува, премина през лицето на Ким Вос. Имаше класически черти, издаден нос и добре очертани устни. За разлика от толкова много жени явно се чувстваше добре в тялото си, сякаш го харесваше.
— Все още го преживява, нали? Вече много пъти съм говорила с Колиър. Не ви ли каза? Не видях нищо.
— Всъщност имам няколко въпроса…
— Безсмислено е. Видях колата отдалече, никакъв номер, нито дори определен цвят.
— Добре, ето че стигнахме до някъде — каза Пол, като измъкна бележника си. — Нещо друго?
— Заета съм… — каза тя, но се виждаше, че е разколебана. Добър знак, харесваше жените, които се колебаеха.
Пол посочи към вратата.
— Дали не бихме могли… — той направи пауза и повдигна едната си вежда — да поровим в старите рани само този път. — И докара най-доброто си подражание на Шон Конъри от дните му като Джеймс Бонд. — Някъде, където е по-предразполагащо?
Тя се усмихна леко в отговор на познатото шотландско произношение и размисли за момент.
— Мога ли да видя документите ви за самоличност?
Той й ги подаде.
— Живеете в Кармел? Красив град — каза тя. — Много художници живеят там. — И явно удовлетворена, върна документите обратно.
Пол много пъти преди беше виждал как обяснението, че принадлежи към едно заможно общество, разсейва подозренията към него. От продавача в любимия му магазин за дрехи, който се бореше Пол да продължи да бъде негов личен клиент до касиерките в Лъки маркет, които отказваха да приемат кредитната му карта като доказателство за налични пари в банката, всички те се разтапяха пред магическата дума Кармел. Всеки, който може да си позволи да живее там, трябва да е богат, нали?
— Страхотно място за рисуване на морски пейзажи — каза той и като погледна лицето й над изцапаната с боя дреха, добави: — Разбира, се морските пейзажи могат да бъдат доста… отегчителни.
— Съвсем вярно. — Тя отстъпи настрани. — Заповядайте.
Тя го поведе през коридора, украсен с големи теракотени саксии и още кактуси. През сводестия вход се виждаше по-голямата част от къщата, която, изглежда, се състоеше от студио, високо двадесет фута, чиято задна стена беше изцяло стъклена и през нея навлизаше непряка северна светлина. За килим служеха изцапани с боя насмолени брезенти. Върху кръгла маса, покрита с друг брезент, бяха наредени много бурканчета и четки, бои, валяци и всякакви други инструменти. На стените бяха опрени картини и рамки. Погледът на Пол се спря върху смущаващо платно, изрисувано с оранжево, зелено и бяло. Силната дисхармония на цветовете привлече вниманието му. Дебелите мазки предполагаха, че е използвана обикновена бояджийска четка и картината изобразяваше нещо като екзекуция. Той се приближи, за да разгледа, но тя мина пред него и метна парче плат върху платното.