— Не искам да бъда груба, но като всеки художник, и аз съм чувствителна относно работата си. Това е старо платно, мисля, че съм напреднала оттогава. Ще ви покажа някои по-нови неща, ако ви интересува.
Той кимна. Колкото повече време си говореха за странични неща, толкова по-голяма беше вероятността тя да се съсредоточи върху главното и върху самия Пол.
Поведе го покрай една серия, разположена покрай дължината на стената на стаята. Очевидно главният й обект бе игловидният кактус в съвсем близък план, макар че абстрактните петна правеха това твърдение спорно. Имаха вид на татуирани краставички, подложени на акупунктура или парчета мъртво бодливо прасе, за което той предпочиташе да не мисли.
— Честно казано, не съм голям познавач — рече той извинително, защото разбра, че тя очаква да каже нещо. — И не мога да сравня вашата работа с тази на експресионистите или на импресионистите, защото знам само толкова, че да се ориентирам при някоя кражба. Стига ли ви едно, „Ау“?
Нямаше представа какво очаква тя, но реши, че се е справил, когато жената отметна назад глава и избухна в смях.
— Стига ми и още как! — каза я. — Пропуснали сте призванието си на арт критик. Вие сте много свеж характер.
Пол вече се забавляваше. Красиво очертаните й устни се издадоха напред, докато гледаше картините си, притежаващи силно излъчване. Тя отиде до едно платно, наведе се и избърса нещо. Слънцето надникна през високите прозорци и превърна косата й в ореол. Имаше широки рамене, тънка талия и полюшваща се походка, която притежаваше ударно въздействие.
— Хайде да излезем отвън — предложи Ким. — Това е трапезарията ми, поне за някой и друг месец, докато времето е още топло.
Пол последва закръгления й, опакован в джинси задник. Защо, защо, за Бога, на този свят имаше толкова много апетитни жени, които да го изкушават? Като рог на изобилието от пищна плът, светът ги изсипваше по пътя му, така че да не може да избяга от тях.
Задният двор наподобяваше предния, с тази разлика, че саксиите бяха по-нагъсто, истинска пустиня Мохаве от кактуси с продълговати листа и бодли като тънки ками, верни стражи, охраняващи площадката в средата. Имаше дървена маса, покрита с чиста бяла покривка. Пол седна на един от двата железни стола. Зад него имаше камина с решетка и висок комин, направен от бели камъни.
— Нека да ви приготвя едно питие.
— Не, благодаря — каза Пол.
— Хайде, де. Ако ще си говорим за това, нека да е приятно. Правя отлично мартини. Почти четири часът е, което практически прави пет.
— Не съм много по мартинито… — каза той и се приготви да изнесе малка реч за това как е престанал да мисли за мартини, когато за последен път се възхитил на Мирна Лой в ролята на Нора Чарлс, поръчала си едно след друго пет мартинита, за да върви в крачка с впиянчения си съпруг някога, когато алкохолът бе чар и шик и когато целият Холивуд нехаеше за злокобното му въздействие. Докато обмисляше всичко това, тя полетя обратно към къщата. След секунди се появи отново със запотен шейкър за мартини от неръждаема стомана и две примамливо широки чаши за коктейли.
— Знаеш точно как се прави, нали? — попита тя, като разглеждаше празната чаша срещу слънчевата светлина и почистваше едно невидимо петънце с безупречно бялата кърпа, която донесе. Устройваше представление за него, осъзна Пол с удоволствие.
— Разклатен, а не разбъркан — предположи той, разчитайки на предишния си успех с Бонд.
— Не, не, не. Няма никакво значение дали е разклатен, или разбъркан. Тия истории са врели-некипели. Първо, изплакваш ледената чаша с най-сухия от вермутите, ето така.
Тя повдигна една сребристозелена бутилка и наля отвисоко, като извиси гърдите си пред погледа му.
— После — и това е най-веселата част — изхвърляш излишното.
С очи, вперени в Пол, тя изля всичкия вермут от чашата през рамото си право върху един възлест, крив кактус с крушовидни листа, който едва се крепеше до стената.