— Значи сте видяла всичко?
— Явно аз съм единствената, която е видяла нещо. Както и да е. Побегнах след колата, крещях, но в бързината си изкълчих глезена и трябваше да спра. Тогава се довлякох до момичето, за да видя дали е още живо. Беше ужасно. Кървеше много. Предполагам, че умираше. Роклята й беше разкъсана и окървавена. Наведох се и й вдигнах главата. По мен имаше толкова много кръв, че когато дойде линейката, помислиха, че и аз съм ударена.
— Тя каза ли нещо?
— Не, не. Изглежда, вече не беше там, като че ли душата й я бе напуснала при сблъсъка.
— Смъртта й явно много ви е повлияла — каза Пол.
— О, да, така е. Да видиш как друго човешко същество умира и да не можеш да помогнеш, това е… неизличимо. Не чета вестници, Пол. Не гледам телевизия. Насилието там те залива… Опитвам се да залазя равновесие. Предполагам, че можете да ме наречете беглец. Стоя вкъщи и рисувам картините си.
Той беше трогнат от сериозността й и от явната й емоционална реакция на това, което разказа. Сенките пълзяха по терасата, мартинито свърши работата си, той почувства нарастващо влечение към нея. Липсата на грим може би я правеше малко обикновена, но чистата загоряла кожа и умните й очи бяха в хармоничен баланс, излъчваха характер и жизненост. Тя облизваше ръба на чашата си, без да я е грижа, че и той я гледа. Обикаляше с език по края, с полусведен поглед и миглите засенчваха страните й. Изражението й беше все още замислено.
Пол завиждаше на художниците. Подозираше, че те проникват във възбуждащи мистерии отвъд неговите знания, мистерии, които той можеше да си представи само в особено състояние на съзнанието, например точно след като е пил джин с изпарения от вермут. Тя стана. Времето му беше свършило, но той искаше да остане.
— Бих искала да помогна. Кажете на Колиър, че се надявам да хванете копелето.
— Сама ли живеете? — попита Пол, докато вървяха обратно през студиото.
— Да. А вие?
— Да.
— Харесва ли ви? — попита тя. Сега бяха при вратата. Отвън под небето пейзажът беше ослепителен, сякаш внезапно се бе пренесъл в Таос.
— Не много — каза Пол.
— А на мен ми харесва. Работата ми е всичко за мен. Мисля, че имам голямо бъдеще. — Тя леко се изчерви.
— Била ли сте омъжена?
— Не. Имах продължителна връзка.
— Вашите картини добре ли се продават?
— Почти всичко, което съм рисувала през последните години. Няколко азиатски колекционери плащат луди пари за всичко, с което успявам да се разделя. — Тя се усмихна. Мисълта за успеха й явно я забавляваше.
— Бих искал да вечерям с вас — каза Пол. — Довечера.
— Не ходя по срещи.
— Добре. — Той се отправи към вратата и тогава очите му попаднаха на покритата с платно картина, която бе видял при първото влизане. Спря се и отметна платното от картината.
Широките, дебели мазки на четката изразяваха силни емоции.
— Съжалявам — каза той. — Хм, различна е от останалите ви работи. — Наведе се, да види подписа на Ким. Над него с ръкописни букви беше изписано името Ана.
— Това е инцидентът — каза Ким. — Нарисувах я, след като тя загина. Ужасна е, но не мога да се реша и да се отърва от нея.
Сега извитата оранжева линия в десния край му приличаше на жена, ранена, изненадана от смъртта в разцвета на живота си. Върху черната линия на асфалта колата, безформена и бяла, с изключение на една малка зелена линия отпред, прекосяваше платното отляво надясно като в кошмар. Далечният ляв ъгъл на картината се разпадаше на два червени триъгълника, като две акули.
— Значи колата е била бяла? — попита той.
— Може би. Светла на цвят. Казах го на Колиър. — Тя се опита да покрие картината отново.
Пол нежно задържа ръката й.
— А тези червени триъгълници вляво? Какви са?
— Не знам — отвърна тя. — Сега моля, нека да прикрия това грозно нещо. Натъжава ме.
— Мога ли да я взема на заем?
— Знаех, че ще ме помолиш за това.
— Добре. Започваш да ме опознаваш.
— Ако наистина искаш, може да я вземеш. Но си я искам обратно. Трябва да реша какво ще стане с тази картина. Тя придърпа платното обратно над картината и го затъкна отзад. Подаде така опакования пакет на Пол.
— Ти не се спря случайно, нали? — попита тя.
— Не.
— Не обичаш хората да имат тайни от теб.
— Точно така. — Той се обърна да си върви, но тя внезапно каза:
— Можем да хапнем тук.
— Мога да стъкмя огън в камината отзад, като се мъчеше да изглежда не толкова въодушевен, колкото се чувстваше.
— Ще мариновам стек.
— Седем часът добре ли е?
— Да. Ще се видим тогава.
Той отвори вратата и излезе като омагьосан в гората на Тахо.
Правило номер едно на частен детектив Пол: винаги провери местопроизшествието сам. Той караше колата си по магистралата покрай игралните домове. Щом пресече границата с Калифорния, казината и нощните клубове свършиха внезапно и една след друга се заредиха по-спокойни фасади. Той сви отново наляво и продължи към паркинга на търговския център, където бе загинала Ана Мийд. Магазини за дрехи и джунджурии се редяха покрай паркинга, в чийто далечен край се издигаше супермаркетът.